Джон Фаулз - Мантиса

— Скъпи, нали знаеш коя съм?

Той се вгледа.

— Аз съм Клер.

Съвсем не му беше ясно. 2

— Твоята съпруга, скъпи. Помниш ли?

— Съпруга ли?

Това бе най-странното и най-ужасяващото — осъзнаваш, че си проговорил единствено поради близостта на звука. Кафявите очи намекваха за ужасяващите пропасти на брачната изневяра. Опита се да направи връзка между думите и тази личност, между тази личност и себе си, не успя и най-сетне отмести поглед към по-младата жена, която стоеше встрани, от другата страна на леглото — тя също се усмихваше, но някак заучено и с безразличие. Тази личност, която внимателно го наблюдаваше с ръце в джобовете, носеше бяла лекарска престилка. В този миг в нейната уста също се породиха думи:

— Можете ли да ми кажете името си?

Име! Няма име. Нищо. Никакво минало. Усещане за пропаст и почти в същия миг, ясното съзнание за нейната непреодолимост. Сякаш падаше, отчаяно протягаше ръце, но за нищо не успяваше да се залови или дори да достигне. В миг силно изплашен, не изпускаше от поглед очите на жената в бяло. Тя се приближи още една-две крачки.

— Аз съм лекар. Това е вашата съпруга. Моля, погледнете я. Помните ли я? Помните ли да сте я виждали преди? Помните ли нещо за нея?

Погледна я. В изражението на съпругата се четеше нещо очаквателно, но и обидено, сякаш тя ненавиждаше както глупавата процедура, така и неговия безмълвен поглед. Изглеждаше нервна и уморена, бе гримирана прекалено силно и имаше вид на човек, който е сложил маска, за да не се разпищи. На всичкото отгоре очакваше нещо, което той не бе в състояние да й даде.

От устата й заизригваха имена — на хора, на улици, на места, както и несвързани фрази. Някои се повтаряха. Може би като думи ги бе чувал и преди, но нямаше никаква представа какво отношение би трябвало да имат към него, нито пък защо все по-настоятелно зазвучават като доказателства за извършени престъпления. Накрая поклати глава. Искаше му се да затвори очи, отново да забрави, да се слее със спящата празна страница на забвението. Жената се приведе още по-ниско и впи изпитателен поглед в него.

— Скъпи, моля те, опитай. Моля те? Заради мен? — Изчака миг-два, после вдигна глава. — Опасявам се, че няма смисъл.

Лекарката се наведе над него на свой ред. Пръстите й нежно разтвориха клепачите му и тя внимателно запреглежда зениците му. Усмихна му се като на дете.

— Това е самостоятелна стая в болница. Тук сте на сигурно място.

— Болница?

— Знаете ли какво е болница?

— Злополука?

— Спиране на електричеството. — Едва загатната студенина оживи тъмните й очи — милостива искрица хумор. — Скоро отново ще ви включим в захранването.

— Не помня коя…

— Да, знаем.

В този миг заговори другата жена:

— Майлс?

— Какви мили 3?

— Това е името ти. Ти се казваш Майлс, скъпи. Майлс Грийн.

Едва осезаем повей от мигновено прелитащ непознат обект, крило на прилеп по здрач — но отлетя още преди да бъде ясно доловен.

— Какво се е случило?

— Нищо, скъпи. Нищо непоправимо.

Знаеше, че това не е вярно — и още, че тя знае, че той знае. Вече наистина й се насъбра прекалено много да знае.

— Коя сте вие?

— Клер. Жена ти.

Отново произнесе името си, но този път въпросително, сякаш сама започваше да се съмнява. Той отмести поглед към тавана. Беше особен, но все пак му въздействаше успокояващо — сив като чайка, да, чайки, знае за чайки; леко заоблен като купол, изолиран или облицован с мека материя, разчленена на малки релефни квадрати, с малко облечено копче на върха на всеки от тях. Така се създаваше усещането за безкрайна, преобърната с главата надолу редица от къртичини или мравуняци. По едно време в за миг възцарилата се тишина се вряза звук — тиктакаше незабелязан досега часовник. Лекарката отново се наведе над леглото.

— Какъв цвят са очите ми?

— Тъмнокафяви.

— А косата ми?

— Черна.

— Лицето?

— Бледо. Гладка кожа.

— Колко възрастна ви изглеждам? — Той впери поглед в нея. — Опитайте да отгатнете.

— Двайсет и седем. И осем.

— Добре. — Тя се усмихна окуражително, после енергично продължи с неутрален тон: — Кой е авторът на „Клуба «Пикуик»“?

— Дикенс.

— А на „Сън в зимна нощ“? — Той отново се втренчи в нея. — Не знаете ли?

— Не беше ли в лятна нощ?

— Отлично. Кой е авторът?

— Шекспир.

— Помните ли някой герой от пиесата?

— Кросното. — После добави: — Титания.

— Защо помните точно тези двамата?

— Бог знае.

— Кога сте гледали за последен път представлението?