Джон Фаулз: Мантиса

— Някак си знам.

Протегна шия и за пръв път огледа стаята. Наистина, нямаше прозорци, както и почти никакви мебели, освен малка маса в отсрещния ляв ъгъл. Стените бяха облицовани в сиво, като куполоподобния таван. Дори вратата, точно отсреща, бе тапицирана. Само подът беше пощаден, може би в старанието да се разчупи монотонността на всичко останало — бе застлан с килим в убит розов цвят, който едно време живописците наричаха „пепел от рози“. Тапицерия, облицовка, затвор — връзката му убягваше, но потърси с поглед очите на лекарката, надявайки се, че отгатва онова, което той не можеше да изрази.

— За да е тихо. Най-новата мода. Акустична изолация. Веднага щом започнете да долавяте звуци, ще ви изпишем.

— Часовник.

— Да. — Посочи с ръка. Висеше почти в левия ъгъл на стената над главата му и представляваше абсурдно претрупан швейцарски часовник с кукувица и островърхо покривче, чийто всеки свободен сантиметър кафява дървена повърхност бе изрисувана с множество тъмни фигури, селяни, крави, рогове, еделвайси и Бог знае какво още. — Подари ни го предишният пациент. Ирландски джентълмен. Струва ни се, че придава по-човешки вид на обстановката.

— Ужасен е.

— Няма да ви пречи. Откачихме ударния механизъм. Кукувицата вече не кука.

Продължи да се взира в ужасяващо грозния часовник — налудничаво претрупаната повърхност, тежестите и веригите, провиснали като вътрешности. Тревожеше го, защото представляваше нещо, от което се страхуваше, без да знае защо; бе като някаква аномалия, като несвързан спомен за всичко онова, което бе забравил.

— Излекувахте ли го?

— Беше доста тежък случай.

Той извърна глава и отново вдигна поглед към нея.

— Не го ли излекувахте?

— Ще ви кажа, като се пооправите.

Преглътна тези думи.

— И не е…

— Какво не е?

— Луди хора?

— Не, за Бога! Вие сте точно толкова нормален, колкото съм и аз. Може би дори по-нормален.

Докато чакаха отговор на позвъняването, тя приседна на крайчеца на леглото, скръсти ръце на гърдите си и леко се извърна към него. В горния джоб на престилката й бяха пъхнати две писалки и термометър. Тъмната й коса бе безжалостно опъната и вързана на тила, не носеше и грим, но въпреки това в лицето й имаше нещо класически елегантно, напомнящо средиземноморския тип. Кожата й бе много гладка и в бледността си криеше топлота — в жилите на тази жена може би течеше италианска кръв; не че не се държеше съвършено по английски маниер, и очевидно бе от добър, може би дори аристократичен произход — от онези млади жени, чиято интелигентност ги кара да изберат сериозна професия, вместо да живеят в леност. Той се питаше дали пък в крайна сметка не е еврейка, потомка на някой от онези видни родове, които открай време съчетават големите си богатства с академични постижения и с обществена дейност; после се запита от къде на къде му хрумна именно това. Тя протегна ръка и го потупа, за да му вдъхне увереност.

— Ще се оправите. Имали сме къде-къде по-тежки случаи.

— Все едно отново съм се върнал в детството.

— Зная. Лечението може да не даде резултати веднага. И двамата трябва да проявим търпение. — Тя се усмихна. — Тъй да се каже. — Изправи се и отново натисна звънеца край леглото, после седна на предишното място.

— Къде се намираме?

— В Централна болница. — Погледна го. Той поклати глава. Тя наведе очи, помълча за миг, после отново вдигна поглед и набързо му постави нова задача. — Тук съм, за да накарам паметта ви да функционира. Потърсете отговора сам. Тази болница е известна на всички.

Порови се в паметта си и по незнаен начин му стана ясно, че да се мъчи е загуба на време, както и че би било по-мъдро изобщо да не се опитва. След първоначалния шок съвсем не намираше за неприятно това пълно откъсване от всичко, което може би е представлявал: не очакват от теб да правиш нещо, свободен си от товара, който не помниш, но съдиш за него само по липсата му — тежест, която никога не си виждал, но от която въображаемият ти гръб си отдъхва. А освен това спокойствието му се дължеше на факта, че е оставен в ръцете и на грижите на тази млада, уверено компетентна жена. Дискретното остро деколте на бялата й дреха разкриваше деликатна шия.

— Иска ми се да можех да се видя.

— Аз съм вашето огледало. Само за момента.

Той се огледа в него, но не различи нищо конкретно.

— Не съм претърпял злополука?

Лекарката се намръщи.

— Опасявам се, че да. Превърнали сте се в жаба. — Бавно, съдейки по нещо, което долови в очите й, той осъзна, че му се присмиват заради прекалената му егоцентричност. Все пак съумя да се усмихне едва-едва.