Джон Фаулз - Мантиса

Той затвори очи и се замисли, после отново я погледна и безнадеждно поклати глава.

— Няма значение. Така, а колко е осем по осем?

— Шейсет и четири.

— Трийсет минус деветнайсет?

— Единайсет.

— Добре. Отличен.

Тя се изправи. Искаше му се да й каже, че отговорите идваха изневиделица, че поради загадъчното умение да уцели верните решения неразбирането му се струваше още по-страшно. С мъка се опита да се изправи в леглото, но нещо му пречеше — здраво затъкнатите завивки и безсилието, като в кошмарите, където желанието да се движиш и самото движение са раздалечени от цели еони.

— Лежете спокойно, господин Грийн. Намирате се под въздействието на успокояващи медикаменти.

Скритата му тревога нарасна. Но, изглежда, можеше да се довери на тези живи и изразителни тъмни очи. В тях се таеше безмълвната ирония на стар приятел от другия пол — вече напълно откъснат от живота ти, но все още запазил призрачен спомен за някогашното си по-специално отношение към теб. Другата жена го потупа по рамото, настоявайки на полагащия й се дял внимание.

— Ние не бива да се тревожим. Ще продължи само няколко дни.

С неудоволствие извърна лице към нея — и от това „ние“ инстинктивно му се прииска да я подразни.

— Никога не съм ви виждал.

Жената се засмя беззвучно, сякаш й бе забавно, че той е тъй глупав.

— Опасявам се, че сме се виждали, мили мой. Всеки ден през последните почти десет години. Женени сме. Имаме деца. Не може да не помниш това.

— Не помня нищо.

Леко привела глава, тя затаи дъх, после отново отправи поглед към лекарката, която вече споделяше — той усети това въпреки професионално успокояващия й тон — нарастващото му раздразнение от намеците за вина и нравствените императиви. Жената прекалено много държеше да установи над него правото си на притежание — а за да прояви желание да бъде притежаван, човек трябва да знае кой е. Изпитваше непреодолимо желание да остане ненакърним — обект, който тя може да си въобразява, че притежава, това нямаше как да се избегне, но нямаше никакво намерение безропотно — послушно като дресирано кученце — да приема претенциите й. Най-добре отново да се върне в нищото, в безвремието, в сивата тиктакаща тишина. Отпусна клепачи. Но почти в същия миг отново чу гласа на лекарката:

— Бих искала да започна предварително лечение, госпожо Грийн.

— Да, разбира се. — Забеляза как съпругата се усмихва на лекарката глуповато, по женски. — Спокойна съм, че го оставям в такива добри ръце. — И после добави: — Нали ще ме известите веднага щом?…

— На мига. Не се тревожете. Дезориентацията в началото е напълно нормална.

Така наречената съпруга сведе към него поглед — все още колеблив, все още негласно обвинителен. Осъзна — но мисълта предизвика у него не съчувствие, а раздразнение — че тя е напълно слисана и не разполага с рецепта за подобни ситуации.

— Майлс, утре отново ще намина. — Не й отговори. — Моля те, опитай се да помогнеш на лекарката. Всичко ще се оправи. На децата им е мъчно за теб. — Последен опит. — Джейн? Том? Дейвид?

Едва ли не се опитваше да го придума и имената прозвучаха по-скоро като изреждане на просрочени сметки и безразсъдно скъпи прищевки, отколкото като имена на деца. Тя отново затаи дъх, сетне се наведе и лекичко го целуна по устните, като че искаше да каже: „Забивам това знаме. Тази земя е моя.“

Не я изпрати дори с поглед — продължи да лежи, втренчен в тавана, долепил ръце до тялото си под завивките. Зад вратата двете невидими жени тихо разговаряха. Успокоителни медикаменти. Спиране на електричеството. Анестезия. Операция. Размърда стъпала, после опипа краката си. Гола кожа. По-нагоре. Гола кожа. Затваряне на врата — лекарката се беше върнала при него. Пресегна се, натисна звънеца до леглото и за миг се взря в пациента.

— Трябва да се опитате да разберете, че и за тях случилото се е шок. Хората не осъзнават колко много разчитат на това да бъдат разпознати, като доказателство за съществуването си. Когато се случват подобни неща, изпитват страх. Несигурност. Права ли съм?

— Гол съм.

По устните й премина мимолетна усмивка, извикана от нелогичния отговор или може би от факта, че липсата на дрехи изглежда по-шокираща от липсата на памет.

— Не ви трябват дрехи. Много е топло. Всъщност дори е прекалено топло. — Тя докосна бялата си престилка. — Нося само това. Термостатът поддържа ужасно висока температура, всички се оплакваме. А и както няма прозорци… — После добави: — Знаете ли какво е термостат?