Джон Апдайк - Заека се завръща

Скийтър небрежно върти главата си, опипва я несигурно. На светлината от страничната лампа кръглата му коса изглежда нереална, скалпът му е тесен като дръжка на нож от кокал. Той бръсва челото си, като че ли там има мушици. Казва:

— Приятни сънища. Прекалено съм надрусан, за да заспя. Трябва да остана буден да си лекувам нещастието. Нещо против да си слушам тихичко радио?

— Не.

На горния етаж Джил, изведнъж оказала се топла в ръцете му, го моли със забързано дишане:

— Изгони го оттук, Хари, не му разрешавай да остане, не е добре за мен, не е добре за никого от нас.

— Ти го доведе. — Приема приказките й като преувеличените неща, които децата говорят, за да прогонят страховете си като ги изкажат, и наистина след пет минути тя е заспала неподвижно. Електронният часовник гори зад главата й като скелета на малка луна. На долния етаж намаленото радио едва доловимо пука. Скоро Заека също заспива. Спи необичайно здраво, със Скийтър в къщата си.

— Хари, какво ще кажеш за едно бързо? — и както винаги, баща му поръчва на бармана: — Нека да е „Шлиц“.

— Уиски чисто — казва той. Лятото си е отишло, климатикът в бар „Феникс“ е изключен. Пита: — Как я кара мама?

— Доколкото може, добре, Хари. — Той заговорнически се приближава с няколко сантиметра по-близо. — Тези нови лекарства май вършат работа, вече е на крак по няколко часа на ден. Сигурен съм, обаче, че онази работа с шейсет и четирите хиляди долара ще има най-дълготрайният ефект. И лекарят е напълно откровен с нас. Когато ходим до болницата, винаги й казва: „Как е любимото ми морско свинче?“

— И какъв е отговорът? — рязко пита Заека.

Баща му се стряска:

— Нейният отговор ли?

— На който и да е.

Вече схванал въпроса, баща му свива тесните си рамене в избелялата си синя риза.

— Сляпа вяра — предполага той. И след това шепнешком добавя: — Още едно копеле под земята.

По телевизора над бара мъже се редят около един ковчег, но звукът е намален и Заека не може да разбере дали дават погребението на Еверет Дирксен във Вашингтон или церемониите за Хо Ши Мин в Ханой. Сановниците си приличат, винаги се обличат като за погребение. Баща му се прокашля, нарушавайки тишината.

— Снощи Дженис се обади на майка ти.

— Господи, май съвсем се е побъркала, говори по телефона през цялото време. Ставрос явно си е изгубил силата.

— Беше много разстроена, каза, че си довел някакъв цветнокож вкъщи.

— Не съм го точно довел, просто той се появи. И предполагах, че никой не знае за това. Мисля, че е син на Фарнсуърт.

— Не може да бъде. Доколкото знам, Джери никога не се е женил.

— Те обикновено не се женят, нали? Не им е било разрешено като роби.

При тази историческа информация, Ърл Енгстръм се смръщва. Опитва се да заеме, според него, строга позиция спрямо сина си.

— Трябва да кажа, Хари, че аз също не съм много доволен от това.

Погребението (знамето върху ковчега е на ивици и звезди, така че е на Диксън) изчезва и на негово място на екрана проблясват изстрели от оръдия, камиони се придвижват през пустинята, самолети безшумно преминават през небето, войници махат. Не може да се разбере дали са израелски или египетски. Пита:

— А мама какво мисли по въпроса?

— Трябва да кажа, че беше доста рязка с Дженис по телефона. Предложи й, ако иска да ръководи домакинството ти, да се върне обратно. Каза й, че няма право да се оплаква. И не знам какво още. Не можах да издържа да ги слушам. Като чуя жени да се карат и хващам гората.

— Дженис спомена ли нещо за адвокати?

— Майка ти не ми каза нищо, дори да е споменала. Между нас казано, Хари, тя толкова се разстрои, че чак се уплаших. Сигурно не е спала повече от три-четири часа. Изпи двойна доза секонал и пак не можа да заспи. Притеснена е, и извинявай, че си пъхам носа, където не ми е работа, но аз също съм притеснен.

— За какво си притеснен?

— Притеснявам се от това ново развитие. Не че мразя негрите, с удоволствие работя с тях вече двайсет години и ако ми се наложи ще живея до тях, въпреки че още не са наводнили Маунт Джъдж, но да ги допускаш по-близо от това, е все едно да си играеш с огъня. Поне според опита ми.

— Какъв опит?

— Ще те предадат — казва баща му. — Те нямат чувство за дълг. Не виня никой, но това е самата истина, ще те предадат и след това ще ти се смеят. Не са етични като белите и няма смисъл да твърдим обратното. Питаш ме какъв опит, не искам да навлизам в подробности, макар че мога да ти разкажа доста неща. Само си спомни, че съм израснал в Трети квартал, когато там живееха повече бели, отколкото черни, и ние се смесвахме във всяко отношение. Познавам хората в тази страна. Те са добри хора. Обичат да ядат и пият и да имат улица с червени фенери, където да трупат бройки. От време на време още избират измет на политически постове, но не обичат да гледат как оскверняват жените им.