Джон Апдайк - Заека се завръща

Това го плаши, както навремето музеите, когато от училище ги водеха там да гледат как мумиите гният в златните си ковчези, а бивните на слона са превърнати в стотици статуетки на дръпнати китайци. Немислимо далечни животи, бездна от съществуване, по-лоша от това, което сляпо пълзи по океанското дъно. Книгата е пълна с подчертаванията на Скийтър. Той продължава да чете:

Събуди се, събуди се, събери сили, о, Зион! Отхвърли слабостта на мисионери, които не учат нито на братство, нито на любов, а основно на добродетелите на частната печалба от капитала, откраднат от твоята земя и труд. Събуди се, Африка! Облечи си красивите одежди на панафриканския социализъм.

Заека оставя книгата, чувствайки се по-добре. Такива одежди няма. Всичко това са глупости.

— За какво ще си говорим? — пита той, докато се настаняват около дървената маса.

Джил казва нервно, изчервявайки се:

— Ние със Скийтър и Нелсън си говорехме днес след училище и смятаме, че след като имаме такъв болезнен проблем с комуникацията…

— За това ли става въпрос? — пита Заека. — Може пък да си комуникираме прекалено добре.

— … една организирана дискусия може да се окаже полезна и образователна.

— И аз съм този, който има нужда да бъде образован — казва Заека.

— Не точно. — Вниманието, с което Джил подбира думите си, кара Заека да я съжалява; идваме й прекалено много, мисли си той. — Ти си по-възрастен от нас и ние уважаваме опита ти. Мисля, че всички сме съгласни, че проблемът ти идва от това, че никога не си имал възможност да формулираш възгледите си. Заради конкурентната американска среда е трябвало да превръщаш всичко в действие прекалено бързо. Животът ти няма мисловно съдържание, всичко е инстинкт, а когато инстинктите ти те предадат, нямаш на какво да се опреш. Това те прави циничен. Цинизмът, някъде съм го чела, е уморен прагматизъм. Прагматизмът изигра определена роля, разточителна и безмилостна, но я изигра.

— Благодаря ти — казва Заека — от името на Даниъл Бун.

— Грешно е — внимателно продължава Джил, — когато казваш, че американците са експлоататори, да забравяш, че първото нещо, което те експлоатират, са самите себе си. Ти — казва тя, повдигайки лице, очите, луничките и ноздрите й са цяло съзвездие — ти никога не си си дал възможност да помислиш, освен за техника, баскетбол и печатането, които са послужили за експлоататорска цел. Носиш в себе си един остарял Бог и един стар гневен патриотизъм. А сега и една стара съпруга. — Той си поема въздух да й възрази, но ръката й го моли да я остави да довърши. — Приемаш тези неща за свещени, не от любов или вяра, а от страх, мисълта ти е замръзнала, защото всеки път, когато инстинктите ти те подведат, прибързано стигаш до заключението, че всичко е нищо, че нищото е отговорът. Така мислим и всички американци — печелиш или губиш, всичко или нищо, убий или умри, защото никога не сме отделили време да се замислим. Но сега, разбираш ли, сега трябва да го направим, защото действията вече не са достатъчни, действия без мисъл означават насилие. Както виждаме във Виетнам.

Най-накрая може да каже нещо:

— Във Виетнам е имало насилие още преди да чуем за това шибано място. Можеш да разбереш, че в общи линии съм пацифист само по това, че седя тука и слушам тези глупости. — Той посочва Скийтър. — Той е шибаният насилник.

— Но разбираш ли — казва Джил, гласът й е успокоителен, гълчащ, с онази лека закачлива нотка, която се появява, когато е в леглото. — Причината Скийтър да те дразни и плаши, е, че не знаеш нищо за неговата история и нямам предвид личната му история, а историята на неговата раса, как е стигнал дотук. За теб нещата, които те плашат, като бунтове и благополучие, са се появили във вестниците отникъде. Затова тази вечер решихме да си поговорим малко, да проведем нещо като семинар за афроамериканската история.

— Моля те, татко — казва Нелсън.

— Господи! Добре. Обвинявайте ме. Държали сме се жестоко с робите, но защо тогава толкова малко американски негри искат да се откажат от кадилаците си и, извинете ме за израза, цветната телевизия, и да се върнат обратно в Африка?

— Татко, недей.

Скийтър подема:

— Дай да забравим за робството, приятел. Било е толкова отдавна, всички са го правели, било е нещо като държавна политика, нали? Въпреки че трябва да кажа колкото повече почва да мирише на лайна, толкова повече вие бедните бели се търкаляте в тях, нали?

— Имахме повече земя.

— Спокойно, отпусни се. Без спорове, нали? Вие имахте памук през цялото време, нали? Но само негрите измираха на памуковите поля блата, нали? Както и да е, вие започнахте тази война. Ваши бяха тези луди горе на север като Гарисън и Браун, които създаваха размирици и надолу на юг, шепа супер бедняци като Лиси и Рет, които си мислеха, че могат да намажат като духнат. Най-смешното е — той се засмива тихо, изхриптява, Заека си го представя с бръсната глава и пред очите му изниква образът на Фарнсуърт, — че не са успели, Конфедерацията ги е натъпкала на един кораб и е назначила само сигурни хора. Същото е и на север, с педерасти като Съмнър. Що се отнася до гласуването, хората се страхуват от кандидати, които мислят, нали? А знаеш ли, че, да предположим, че не знаеш, един пич на име Руфин, умен колкото си искаш, е измислил съвременното земеделие или нещо подобно, та той толкова много е мразел янките, че е заредил първата пушка в Съмтър и се е застрелял в главата, когато Северът спечелил. Диви мъже. Красиво, нали? Но както и да е, Линкълн е започнал тази война, нали, и я е водил само по грешни причини — какво му е свещеното на Съюза, само един договор за власт, нали? — и по още една грешна причина е освободил робите, и това е. Господ да благослови Америка, нали? Ето защо се вбесявам.