Джон Апдайк - Заека се завръща

— Естествено. Защо не? — казва той.

Скийтър го изучава от дивана, където е седнал приведен, притискайки ударения си корем.

— Гузен си, а, приятел? Малко символика, за да отмиеш греховете, нали?

— Скийтър, той проявява щедрост — сгълчава го Джил.

— Едно нещо да ти е ясно, приятел. Благодарността не съществува. Каквото и да правиш, прави го от егоизъм.

— Добре. Много ми беше приятно да те разхвърлям.

В действителност той се ужасява, че е прибрал този човек. Ще трябва да спи с него в къщата. С падането на нощта Скийтър ще се промъкне до него с проблясващ на лунната светлина нож. Ще си вземе пистолета, както обеща. БЕГЛЕЦ ОТ ПРАВОСЪДИЕТО ДЪРЖИ ПОД ПРИЦЕЛ СЕМЕЙСТВО. Кметът е категоричен. Никакви споразумения. Защо предизвиква тази опасност? За да може Дженис да го спаси? Тези мисли се стрелкат за части от секундата. Нелсън прави крачка към негъра. Очите му са сериозни, потънали в орбитите си. Чакай, чакай. Той е отрова, убийство, той е черен.

— Здрасти — казва Нелсън и протяга ръка.

Скийтър поставя кльощавите си пръсти, като четири сиви молива, еднакво дебели по цялата дължина, в ръката на момчето и казва:

— Здрасти, малък приятел. — Той кима над рамото на Нелсън към Били Фознахт. — Кой е страховитият ти приятел?

Всички, абсолютно всички се разсмиват, дори Били, а Скийтър издава някакъв крякащ звук на това неочаквано просветление, че Били наистина е ужасен, наследил е кльощавия врат и големите уши на баща си и нещо от малоумните очи на майка си, а бузите и брадичката му бяха изпъстрени със синкави пубертетски гнойни пъпки. Смехът им се надига още веднъж като вълна, за да го уверят, че не се смеят на него, а от облекчение, от дара на истината, наслаждават се на братството, на това, че споделят този момент, хилят се и крякат, къщата е като едно разчупващо се яйце, защото те всички се излюпват заедно.

Но после в леглото си в притъмнялата къща, след като Били си е тръгнал, а Скийтър диша тежко на дивана долу, Заека отново пита Джил:

— Защо ми причини това?

Джил подсмърча, обръща се. Тя е толкова по-лека от него, че без да иска се изтърколва към него. Често сутрин се събужда почти изтикан от леглото от това несъответствие в теглото, острите й малки лакти се забиват в плътта му.

— Беше толкова жалък — обяснява му тя. — Той просто си говори грубо, но всъщност си няма нищо, наистина иска да стане Черния Иисус.

— И затова ли му даде да те чука следобед? Или не си?

— Не, точно.

— Значи е излъгал?

Мълчание. Тя се плъзга с още няколко сантиметра към неговата страна на леглото.

— Не мислех, че се смята, когато просто се оставиш някой да ти го прави, без ти да правиш нищо.

— Така ли?

— Да, то просто се случва на повърхността, на милиони километри от мен.

— Ами с мен? Така ли е и с мен, толкова си отдалечена, че не чувстваш нищо. Значи ти направо си девствена, така ли?

— Шшт. Шепни. Не, с теб усещам нещо.

— Какво?

Тя се притиска по-близо и обгръща дебелия му кръст с ръка:

— Чувствам, че все едно си голям смешен плюшен мечок, който татко ми е подарил. Навремето ми носеше от онези екстравагантни играчки марка „Стайф“, от ФАО „Шварц“ в Ню Йорк — двуметрови жирафи, които струваха по петстотин долара, и с които не можеше да се играе. Просто стояха и заемаха място. Мама ги мразеше.

— Много ти благодаря — той мързеливо се обръща с лице към нея.

— Друг път, когато си над мен, имам чувството, че си ангел. Че ме пронизваш с меч. Очаквам да обявиш нещо, края на света, но ти не казваш нищо, просто ме пронизваш. Красиво е.

— Обичаш ли ме?

— Моля те, Хари. След тази работа с Господ, не мога да се фокусирам по този начин върху никого.

— Скийтър също ли не е на фокус при теб?

— Той е ужасен. Наистина. Кожата му е грапава, толкова е корав.

— Тогава защо по дяволите…?

Тя го целува, за да спре гласа му.

— Шшт. Ще ни чуе. — Звуците необезпокоявани се носят надолу по стълбите в тази къща с тънки стени. Стаите са като камери на едно ръждясало сърце. — Защото трябва, Хари. Защото трябва да давам на мъжете онова, което искат от мен. Нямам интерес да задържам нищо за себе си. И без това всичко се слива, разбираш ли?

— Не, не разбирам.

— Мисля, че разбираш. Защо иначе му позволи да остане? Нали го наби? Едва не го уби.

— Да, беше приятно. Мислех, че съм изгубил форма.

— Знам, че е тук. — Тя допира тялото си до неговото, изглежда му прозрачно. Сякаш вижда през нея синия прозорец отзад, осветен от луната, и покрива на гаража, покрит с дъсчици, наредени под странен ъгъл, за да създават илюзията за дебелина. С едва доловим шепот, все едно че е дочул някоя мисъл: