Джон Апдайк - Заека се завръща

— Спомняш ли си чие име пишеше на сметките? Моето или на Спрингър?

Джил за майтап е облякла една от неговите нови ризи и е вързала косата си на опашка, с една от широките му нови вратовръзки. Завърта се, за да се покаже. Нелсън, омагьосан, не е в състояние да продума. Изцяло във властта й е.

— Името от шофьорската й книжка, татко. Не е ли то правилното?

— И тукашния адрес? Всички тези сметки тук ли ще дойдат?

— Това, което е на шофьорската книжка. Тате, не ми се сърди на мене, аз й казах, че искам само сини джинси и тениска с Че Гевара, само че в Брюър няма такива.

Джил се разсмива.

— Нелсън, ще бъдеш най-добре облеченият радикал в гимназията на Западен Брюър. Хари, тези вратовръзки са копринени!

— Значи сме във война с тази кучка.

— Татко, недей! Не съм виновен.

— Знам. Забрави. Дрехите ти трябваха, растеш.

— А и мама изглеждаше наистина готино в някои от роклите.

Той отива до прозореца, за да спре да се сърди на хлапето. Вижда собствената си кола, верния фалкон, който бавно потегля. За секунда вижда силуета на главата на Дженис, как седи прегърбена зад волана, човек би помислил, че ще е по-уверена с колите, след като е отраснала сред тях. Чакала е, за какво? Той да излезе? Или просто е гледала къщата, може би, за да зърне Джил? Или й е мъчно за дома. От напрегнатото придърпване в едната му буза той осъзнава, че се усмихва, когато вижда, че ваденката със знамето все още стои на задното стъкло, не е позволила на Ставрос да я изстърже.

Един септемврийски ден Заека се прибира след работа и открива друг мъж в къщата. Мъжът е негър.

— Какво, по дяволите…?

— По дяволите, човече, имаме си революция, нали? — казва младият негър, без да става от мъхнатия фотьойл. Очилата му проблясват като два сребърни кръга, козята му брадичка е като размазано петно в сянката. Оставил е косата си да порасне толкова много и тя се е превърнала в такава голяма топка, че първоначално Заека не го познава.

Бърза като дим, Джил се изправя от стола с дамаска на сребърни нишки:

— Помниш ли Скийтър?

— Как мога да го забравя? — той пристъпва напред, протегнал ръка да се здрависа, дланта му потръпва от страх; но тъй като Скийтър не се помръдва, той я отпуска встрани до тялото си, неопетнена.

Скийтър оглежда отпуснатата бяла ръка, издишвайки дим от цигарата. Истинска цигара, тютюн.

— Харесва ми — казва той. — Враждебността ти ми харесва, приятел. Както казвахме в Нам, гот е.

— Със Скийтър просто си говорехме — казва Джил. Гласът й е променен, изплашен, като на възрастен. — Нямам ли право?

Заекът се обръща към Скийтър:

— Мислех, че си в затвора.

— Пуснаха го под гаранция — казва Джил, прекалено бързо.

— Остави го да говори сам.

Скийтър уморено я поправя:

— За да бъдем точни, далеч не съм под гаранция. Прескочих това благословено нещо. Аз съм, както се казва, търсен от местните ченгета. Превърнал съм се в търсена стока, а?

— Щяха да му лепнат две години — казва Джил. — Две години за нищо, нито е наранил някого, нито е откраднал нещо, за нищо, Хари.

— И Бейб ли прескочи гаранцията?

— Бейб е лейди — продължава Скийтър с уморена режеща точност. — Тя лесно се сприятелява, нали? А аз нямам приятели. Познат съм надлъж и нашир с липсата си на съчувствие. — Гласът му се променя във фалцет, раболепно. — Аз съм един лоош негър.

Той има много гласове, спомня си Заека, и нито един от тях не е точно неговият. Казва му:

— Рано или късно ще те хванат. Това, че си избягал, е още по-лошо. Можеше да се отървеш с условна присъда.

— Вече имам една. На властите им е писнало да ги раздават, нали?

— Ами това, че си ветеран от Виетнам?

— Е, и? Освен това съм черен, безработен и нахален, нали? Искам да нанеса вреда на щата, той разбира това.

Заека съзерцава сенките в стария фотьойл, опипвайки почвата. Имат фотьойла, откакто се ожениха, взеха го от тавана на Спрингърови. Този кошмар трябва да свърши. Казва:

— Говориш смело, но мисля, че си се паникьосал, момче.

— Не ми викай момче.

Заека се стряска, беше го казал без умисъл, като един човек извън закона на друг. Опитва се да компенсира:

— Само си вредиш. Иди да се предадеш, кажи, че не си искал да бягаш.

Скийтър блажено се протяга във фотьойла, прозява се, вдишва и след това издишва:

— Сега ми просветва — казва той, — че имаш представите на бял джентълмен за полицията и техните образцови методи. Нищо, повтарям ти, нищо не им доставя по-голямо удоволствие от това да подрязват крилцата на бедни глупави чернокожи мъже. Първо ноктите и после крилцата. Те наистина са родени точно с тази свещена цел. Да ме махнат от гърба ти и да ме пъхнат под миризливите ти крака, нали?