Джон Апдайк - Заека се завръща

— Баща ти е луд, нали? И ти трябва да си луд, за да понасяш всичко това. Жена ти не можа да понесе да живее с луд, все едно че я чука мишка, нали? Там долу си като мишка, нали така, дай да пипна — той се протяга и Заека удря ръката му. Скийтър се завърта, доволен. — Там няма нищо, нали? Хей, Заека, Джил казва, че вярваш в Бог. Имам новини за теб. Твоят Господ е педераст. Белият ти Господ е по-луд и от Дама пика. Прави свирки на Светия Дух и кара сина си да гледа. Хей, приятел, и още нещо. Иисус не съществува. Той е бил мошеник педераст, нали? Подкупили са римляните да изкопаят трупа му от гробницата, щото е смърдял ужасно, нали?

— Само ми доказваш — казва Заека — колко си луд.

Но някаква пълзяща сладост, някаква ярост го изпълва. Образи от неделното училище — един мъртвец, по-бял от лилии, скалата с лавандула, където е бил предаден от една целувка — оживяват пред него.

Скийтър продължава да пристъпва, обут в големи намачкани военни ботуши. Удря рамото на Хари, подръпва ръкава на ризата му.

— Хей, искаш ли да знаеш откъде знам? Искаш ли? Хей, аз съм истинският Иисус. Аз съм черният Иисус, нали? Няма друг, няма. Когато пърдя, блясват светкавици. Ангелите ги събират с лопати като двайсеткаратово злато. Нали? Падай на колене, приятел. Боготвори ме. Аз съм Иисус. Целуни ми топките — те са Слънцето и Луната, а курът ми е комета, чиято глава е нагорещеното сърце на славата, която никога не залязва! — и с глава, която се върти като на куче, Скийтър разкопчава ципа си и се приготвя да покаже това чудо.

Часът на Заека е настъпил. Той е така изпълнен с гняв и страх, че сякаш вижда през порите си. С наслада тръгва срещу момчето и усеща как юмруците му потъват, единият в областта на корема, другият — под гърлото. Страхува се да го удари по главата, защото очилата му може да се счупят и да го порежат. Скийтър се превива и пада на земята, съсухрен като скорпион, и когато Заека поглежда към него в него няма отвор, само ръбести ъгли, които се тресат като машина за гласпапир. Ръцете на Заека почват да го болят. Иска да разтвори това същество, защото у него има едно нежно място, където то може да бъде разцепено и убито, извитият гръб е много твърд, въпреки че когато го удря с кокалчетата на пръстите си по вдлъбнатината зад ухото му, от него излиза слаб хленч.

Джил пищи и дърпа края на ризата му с всички сили. Когато сладостта се отдръпва, Заека вижда, че ръцете и раменете му някак си са били изподрани. Врагът му се е свил на пода върху мокета, който им струваше по единайсет долара на квадрат, и би трябвало да издържи по-дълго от онзи с меката нишка за петнайсет долара, който Дженис искаше (непрекъснато повтаряше, че й напомня за материала, който използват по голф игрищата), свит вещо, с подвити под брадичката колене и ръце над свряната му под дивана глава. Дънките му са се набрали нагоре и Заека се шокира като вижда колко кльощави са прасците и глезените му, като вретена с цветовете на дъгата. Хора, направени от нов материал. Издържат по-дълго, износват се по-равномерно. Джил подсмърча.

— Хари, стига вече, стига вече — входният звънец повтаря трите си тона отново и отново, без да може да премине в по-висока гама.

Вратата се открехва. Нелсън седи там, в новите си официални дрехи за училище — спортна риза на рибена кост и яркожълти панталони. Зад него стои Били Фознахт, с една глава по-висок.

— Хей — казва Скийтър от пода — това е малкото приятелче, нали?

— Тоя крадец ли е, татко?

— Чухме, че се трошат мебели — казва Били. — Не знаехме какво да направим.

Нелсън допълва:

Решихме, че ако звъним непрекъснато, ще престанете.

Джил казва:

— Баща ти изгуби контрол.

— Защо вечно аз трябва да се контролирам? — пита Заека.

Изправяйки се, като че ли от кофа с прах, внимателно повдигайки всеки крайник, Скийтър казва:

— Това беше за запознанство, приятел. Следващия път ще си нося пистолет.

Заека му се подиграва:

— Мислех, че поне ще видя някои каратистки удари от обща култура.

— Страхувах се да ги използвам, да не те счупя на две, нали?

— Татко, кой е тоя?

— Един приятел на Джил, казва се Скийтър. Ще остане тук няколко дни.

— Наистина ли? — пита гласът на Джил.

Заекът се оглежда за причина. Малките драскотини по кокалчетата му смъдят. Превъзбудата оставя в устата му гаден привкус, той забелязва през мъглата, която все още нежно се върти около него, че масата е разместена и че лампата, чиято основа е от дърворезба, е паднала на мокета накриво, но не е счупена. Търпеливата вярност на тези предмети го обърква.