Джон Апдайк - Заека се завръща

— А Нелсън? — пита тя.

— Той е с Дженис, тя може да го задържи за вечеря. Той не е страшен. Но може би си твърде уморена. От този Джордж Вашингтон.

Джил се изправя и издърпва комбинезона си до раменете, и го задържа там, смачкана торба, която съдържа тялото й, младото й тяло цялото там отдолу, бледо като свещ, гърдите й втвърдени висулки.

— Чукай ме — казва тя хладно, хвърляйки комбинезона по посока на кухнята, и когато е под него, устремена, продължава: — Хари, искам да ме чукаш и да изкараш всичките лайна от мен, всички лайна и ужаси от този лайняно — ужасен свят, нека ме заболи, пречисти ме, искам само ти да си вътре в мен, скъпи, чак до гърлото, да, о, да, по-голям, още, изхвърли всичко от мен. Скъпи, о, скъпи нещастнико. — Очите й се разширяват от изненада. Зеленото им е просто обръч около зениците, чието чисто черно е замърсено от сянката му. — Спаднал си.

Вярно е: всичките й приказки, дивото й желание са го свили от страх. Тя е твърде влажна; нещо я е разширило. И восъчната твърдост на младото й тяло, полукълбата на ханша й, които са прекалено съвършени, му се струват чужди: той посяга към нея през пространство, замъглено от сухите топли кости на Мама и тъмните извивки на Дженис, ребрата на Дженис, извити като полумесец над мястото, където хлътва талията. Той усеща как през нервните окончания на Джил се вият вихри, усеща, че е развълнувана от нещо извън него, на което той е само сянка, бяла сянка, гръдният му кош — светъл щит, който я притиска. Тя се измъква и коленичи, за да оближе корема му. Играят един с друг в някаква мъгла. Мебелите са неясни контури около тях. Те са върху грапавия килим, телевизионният екран е като майка над тях. Космите й са в устата му. Задникът й е две гърбици под равнището на очите му. Тя се опитва да свърши в лицето му, но езикът му не е толкова силен. Търка клитора си в брадичката му, обърната наопаки, докато не започва да го боли. По-надолу, тя лекичко то хапе. Чувства се като изкормен, глупав, мек. Най-накрая я моли да влачи гърдите си, твърдите малки връхчета върху гениталиите му, които са полегнали сгушени там, където се събират краката му. Така се възбужда и се опитва да я задоволи, и успява, въпреки че когато тя най-сетне започва да трепери и свършва, и двамата плачат, заради някакви тайни, дълбоко в съзнанието им, обърнати наопаки; лунно дете и земен човек.

— Обичам те — казва той, и фактът, че това не е така, го прави истина. Тя седи върху него, все още се движи като сърдит механик, който, след като трудно е напаснал два елемента, продължава да ги изпитва.

В тихия, хлъзгав звук, който издават, той чува смесените им секрети, представя си пространството в корема й. Някаква сребърна машина с формата на паяк, изтъкана от нишките на техните секрети, която внимателно се върти. Тя ги свързва. Той казва, предавайки се:

— О, плачи. Плачи. — Придърпва я до себе си, допира бузите им една до друга, така че сълзите им се смесват.

Джил го пита:

— Защо плачеш?

— А ти?

— Защото светът е толкова лайнян и аз съм част от него.

— Мислиш ли, че има по-добър?

— Трябва да има.

— Е — замисля се той, — защо, по дяволите, не?

Когато Нелсън се прибира, и двамата са се изкъпали, облекли са се, запалили са лампите. Заека гледа новините в шест (обобщаващите заглавия за летните бунтове, броят на убитите във Виетнам за седмицата, прогнозите за пътните катастрофи през идващия празничен уикенд на Деня на труда), а Джил прави супа от леща в кухнята. Нелсън разхвърля по пода и диваните неразопакованата плячка от деня си с Дженис; елегантни нови боксерки, потници, еластични чорапи, два чифта панталони, четири спортни ризи, кадифено сако, широки вратовръзки, дори копчета за ръкавели за лавандуловата официална риза, да не говорим за новите мокасини и гуменките за баскетбол. Джил се възхищава:

— Страхотно, още по-страхотно, супер страхотно. Нелсън, просто съжалявам момичетата от осми клас, ще са изцяло под твоя власт.

Той я поглежда тревожно:

— Знаеш, че е тъпо. Аз не исках, мама ме накара. Магазините бяха отвратителни, пълни с материализъм.

— В какви магазини влизахте? — пита Заека. — Как по дяволите е платила всичките тия боклуци?

— Отваряше разплащателни сметки навсякъде, татко. Купи дрехи и за себе си, едно много готино нещо, дето прилича на пижама, само дето може да го носиш и по купони, ако си жена, и такива неща. И ми купи костюм, един сиво-зелен на квадратчета, много готин, можем да го вземем след седмица, когато направят корекциите. Не е ли странно усещането, когато ти взимат мерките?