Джон Апдайк - Заека се завръща

Татко идва горе и настройва телевизора за мача на филаделфийците.

— Много по-разумен отбор са без онзи Алън — казва той. — Той беше развалено яйце, Хари, казвам го без предразсъдъци, развалените яйца могат да са всякакъв цвят.

След няколко ининга, Заека си тръгва.

— Не можеш ли да останеш поне до края на мача, Хари? Мисля, че все още има една бира в хладилника, и без това щях да слизам до кухнята да направя малко чай на Мама.

— Остави го да си ходи, Ърл.

За да се опазят електрическите жици, много от кленовете по „Джексън Роуд“ са обезобразени, централната част на короните им е изрязана. Заека не бе забелязал това по-рано, нито пък новите плочи на тротоара, където са махнали малките повърхностни канавки, които навремето го препъваха, когато караше ролкови кънки. Беше излязъл да кара кънки, когато Бени Легет, едно по-голямо момче, което живееше от другата страна на улицата и което по-късно пробягваше една миля за пет минути, чудото на околията, но това беше по-късно, в този ден той беше просто едно по-голямо момче, което същата зима удари Заека със заледена снежна топка — можеше да му извади окото, ако беше уцелил по-високо — в този ден той само се провикна през „Джексън Роуд“:

— Хари, чу ли по радиото? Президентът е мъртъв. — Той каза „президентът“, не „Рузвелт“; за тях нямаше друг президент. Следващият път, когато това се случи, президентът щеше да има име: докато седеше пред оглушителната висока машина един петък следобед, баща му се бе промъкнал зад него и бе споделил: „Хари, току-що казаха по радиото, в отдел «Гравиране» го бяха пуснали. Застреляли са Кенеди. Мислят, че в главата“. И двамата чаровници мъртви от силно главоболие. Усмивките им угасват в звезден полет. Ние продължаваме пипнешком под водачеството на хулигани и счетоводители. В автобуса Заека се моли, както му казала майка му: Накарай л-допа да действа, дай й по-приятни сънища, запази Нелсън що-годе чист, не позволявай Ставрос да стане твърде студен към Дженис, помогни на Дженис да намери пътя към къщи. Пази татко здрав. И мен. Амин.

След една спирка на склона на планината, до бензиностанцията със светещата табела, мъж в розова риза шумно се отпуска до него с преиграна въздишка. Лицето му, обърнато в анфас, се залепва към периферното зрение на Заека; след известно време предизвикателно решава и той да го зяпне. Бузите на другия мъж са розови като ризата му, гладки като на момче, при все че косата му е сива, а дългите му загрижени вежди са повдигнати от усилието да го разпознае.

— Много се извинявам — казва той, натъртените думи се завъртат в гърлото му като мъркане — но вие не сте ли Хари…?

— Хей, а вие сте Екълс, преподобният Екълс?

— Енгстръм, нали? Хари Енгстръм. Колко чудесно. Наистина.

И Екълс улавя ръката му с онова пухкаво, влажно ръкостискане, което сякаш няма край. В очите на свещеника има нещо ново, нещо твърдо и същевременно стреснато, разголено като бледата основа на шията му, лишена от свещеническата яка. А ризата, както забелязва Заека, е луксозна с фино бяло райе, от проветрива полупрозрачна лятна материя; спомня си, че навремето мъжът носеше не черно, а елегантно, ненатрапчиво тъмносиньо. Екълс все още държи ръката му. Заека я издърпва.

— Разкажи ми — казва Екълс, отново със същото надуто натъртване, което Заека не си спомня отпреди десет години — как вървят нещата с теб. Все още ли си с…?

— Дженис.

— Тя не изглеждаше съвсем на твоето равнище, сега вече мога да кажа откровено.

— Е, или обратното. Така и нямахме друго дете. — Такъв съвет беше дал Екълс в онези първи месеци на сдобряване, когато той и Дженис започваха отново, и дори ходеха заедно в Епископалната църква. След това Екълс бе повикан в някаква църква по-близо до Филаделфия. Една-две години по-късно бяха чули, чрез майката на Дженис, че си имал проблеми в новата епархия; след това нищо. И ето го отново, посивял, но не по-стар; даже изглежда по-млад, поотслабнал в корема, в самодоволно добра форма, стегнат, загорял, така както малцина в Брюър си правеха труда да се поддържат, и с този млад, стреснат поглед в очите. Косата му е дълга и се къдри върху яката на ризата му отзад. Заека го пита:

— А как вървят нещата при вас? — Той се чуди къде може да е ходил Екълс, че да се качи на автобуса от тази страна на планината. Там няма нищо, освен бензиностанцията, някакво заведение, изглед към виадукта и няколко богаташки къщи, сгушени сред смърчовете, зад железни огради.

— Cava. Бива. Бях погребан; и все пак живея. Разделих се с духовенството. — И челюстта му си остава отворена, сякаш готова да произведе някакъв кикот, въпреки че оттам не излиза звук, а онези странно пречистени очи си остават нащрек.