Джон Апдайк - Заека се завръща

Къщата до неговата стара къща все още си стои със знака ПРОДАВА СЕ. Пробва предната врата, но тя е заключена; позвънява и след продължително влачене на крака и трополене отвътре татко се появява на вратата. Заека пита:

— Каква е тая работа със заключената врата?

— Извинявай, Хари, но напоследък имаше толкова много обири в града. Нямахме представа, че ще идваш.

— Нали обещах?

— И преди си обещавал. Не че майка ти и аз те обвиняваме, знаем, че напоследък ти е труден животът.

— Не е толкова труден. В някои отношения е по-лесен. Тя горе ли е?

Татко кима.

— Вече рядко слиза долу.

— Мислех, че това ново лекарство действа.

— В известен смисъл й действа, но е толкова депресирана, че й липсва желание. Девет десети от живота е желание, така казваше баща ми, и колкото повече живея, толкова повече виждам колко е бил прав.

В къщата се разнася потискащата миризма на дезинфектанти, но Хари изкачва стъпалата през едно; изчезването на Джил е вляло в него гневна енергичност. Той се втурва в стаята на болната с думите:

— Мамо, разкажи ми сънищата си.

Тя е отслабнала. Костите й са отхвърлили всичко, освен минималното количество съединителна тъкан; лицето й е опънато върху тях с изражение на виждаща надалеч, изпълнена с очакване приветливост. Гласът й излиза от това видение по-силен отпреди, с по-малко запъване между думите.

— Жестоко се измъчвам нощно време, Хари. Каза ли ти Ърл?

— Спомена за лоши сънища.

— Да, лоши, но не толкова лоши, колкото да не мога въобще да спя. Вече познавам тази стая така добре, всеки предмет. Нощем дори онова невинно старо бюро и онзи беден безформен фотьойл — те.

— Те какво? — той сяда на леглото, за да я хване за ръката, и се опасява, че хлътването от тежестта му ще раздруса и счупи костите й.

Тя казва:

— Те искат. Да ме задушат.

— Тези неща?

— Всички неща — искат. Те настъпват по най-странния начин, тези обикновени домашни предмети, с които. Съм живяла цял живот. Татко ти спи в съседната стая, чувам го как хърка. Не минават никакви коли. Само аз и уличната лампа сме. Сякаш съм — под вода. Броя секундите, за които имам дъх. Смятам, че мога да стигна до тридесет, четиридесет, след това пада до десет.

— Не знаех, че дишането се влияе от това.

— Не се влияе. Всичко е в главата ми. Какви неща имам в главата, Хари, напомня ми за когато чистят канализационните тръби. Всички тези косми и утайка, сплъстени около гумено гребенче, дето някой го е изпуснал преди години. В моя случай, преди шейсет години.

— Нали не мислиш така за своя живот? Мисля, че добре си се справила.

— Добре съм се справила с какво? Смешното е, че човек дори не знае какво се опитва да направи.

— Посмей се — предлага той. — Вдетини се.

Това предложение я подсеща.

— Постоянно сънувам теб и Мим. Винаги заедно. След като не сте били заедно, откакто завършихте училище.

— Какво правим аз и Мим в тези сънища?

— Гледате ме. Понякога искате да ви нахраня, а аз не мога да намеря храна. Веднъж си спомням, че погледнах в хладилника и. В него имаше един мъж, замръзнал. Някакъв мъж, когото никога не съм познавала, просто един. От онези сънища с абсолютно непознати, дето ги сънувам. Или пък печката не ще да включи. Или не мога да намеря къде Ърл е сложил храната, когато се върна от пазар, знам. Че я е сложил някъде. Глупости. Но стават толкова важни. Будя се от това как крещя на Ърл.

— Мим и аз казваме ли нещо?

— Не, просто гледате към мен, както правят децата. Леко уплашени, но убедени, че аз ще се справя. Със ситуацията. Така гледате. Дори когато виждам, че сте мъртви.

— Мъртви?

— Да. Целите напудрени и нагласени в ковчези. Само че изправени, все още чакащи да получите нещо от мен. Умрели сте, защото не съм могла да сложа храна на масата. Странна работа са тези сънища, сега като се замисля. Въпреки че гледате към мен от височината на дете. Изглеждате така, както сте сега. Мим цялата с червило, с една от онези лъскави миниполи и ботуши с цип до коляното.

— Тя така ли изглежда сега?

— Да, изпрати ни рекламна снимка.

— Реклама за какво?

— О, нали знаеш. За нея самата. Нали знаеш как ги правят сега нещата. И аз самата не разбрах. Върху бюрото е.

Снимката, двайсет на двайсет и пет сантиметра, много лъскава, с диагонална гънка, където пощальонът я е прегънал, показва Мим в блуза без ръкави, с гривни и шалвари, главата й отметната назад, едно издължено босо стъпало — имаше големи стъпала още като дете, Мама трябваше да кара продавачите да ровят дълбоко в склада — вдигнато върху възглавница. Очите й, така както са ги ретуширали, въобще не приличат на нейните. Само нещо в носа я прави Мим. Онази подутина на върха и ноздрите, начинът, по който, когато беше бебе се свиваха навътре щом започваше да плаче, е същият като този, по който се свиват сега, когато й кажат да си придаде секси изражение. В тази снимка усеща по-малко от Мим, отколкото са искали мъжете, които са я снимали. Отдолу в няколко реда тя бе написала с блед химикал: „Липсвате ми всички, надявам се скоро да дойда на изток, Обич, Мим“. Наклонен сбит почерк, който беше изкарал само до гимназията. Бележката на Джил бе написана с претенциозен изправен полупечатен почерк от частно училище, уверен като на плакат. Мим никога не бе притежавала това.