Джон Апдайк - Заека се завръща

— „Кролс“ ужасно е западнал, както знаеш. Сега има един хубав малък нов магазин горе близо до „Пърли“, покрай онова заведение подводница, дето беше китайски ресторант.

— Открий нова сметка. Кажи му, че си от „Спрингър Моторс“ и предложи една тойота като гаранция.

— Хари, не е нужно да си толкова враждебен. Ти сам ме отпрати. Каза ми, онази нощ, никога няма да го забравя, това беше най-големият шок в живота ми: — Виж се с него ако искаш, стига да не трябва аз да се виждам с копелето. — Точно това ти бяха думите.

— Хей, това ме подсеща, все пак се видях с него оня ден.

— С кого?

— С Час. Твоят тъмен мургав любовник.

— Как така?

— Беше ми устроил засада след работа. Причакваше ме в уличката с кама. Оох, казах аз, сгащи ме, комунистически плъх такъв.

— Какво искаше?

— О, да говори за теб.

— Какво за мен? Хари, лъжеш ли ме, вече не мога да разбера. Какво за мен?

— Дали си щастлива, или не.

Тя не прави никакъв коментар, така че той продължава:

— Заключихме, че си.

— Точно така — казва тя и затваря.

в дните преди пещта в Бесамер.

Стари избледнели снимки на „Уайзер стрийт“

показват заможно изглеждащ булевард с

изискани, ниски тухлени сгради,

с теглени от коне тролейбуси, които

с теглени от коне тролейбуси, които

с еглени оттоне троленна витанто

ья вантоьяап жгесивнгзпърйдеиант

тседвпатвнтавпатовптогзхпхьсдекш

Той я пита:

— Какво правихте с хлапето днес?

— О, нищо особено. Мотахме се из къщата сутринта, следобеда се разходихме с колата.

— До къде?

— До Маунт Джъдж.

— Града?

— Планината. Пихме по една кока-кола в хотел „Пинакъл“ и погледахме някакъв мач в парка за малко.

— Кажи ми истината. Давала ли си на детето да пуши трева?

— Откъде ти хрумна подобно нещо?

— Той е абсолютно запленен от теб и според мен е или трева или секс.

— Или колата. Или фактът, че се държа с него като с човешко същество, а не като с провалил се малък атлет, само защото не е метър и деветдесет и пет. Нелсън е много интелигентно, чувствително дете, което е много разстроено, че майка му е напуснала дома.

— Знам, че е интелигентен, благодаря, познавам детето от години.

— Хари, да си тръгна ли искаш, за това ли става въпрос? Ще го направя, ако искаш. Бих могла да се върна при Бейб, само дето в момента си има проблеми.

— Какви проблеми?

— Прибрали са я за притежание. Ченгетата влезли в „При Джимбо“ онази вечер и отвели десетина души, включително нея и Скийтър. Тя казва, че поискали по-голям подкуп и собственикът се заинатил. Собственикът е бял, между другото.

— Значи все още поддържаш връзка с тази банда.

— Не искаш ли да поддържам?

— Както искаш. Това си е твоят живот, дето го съсипваш.

— Някой те е насъсквал, права ли съм?

— Няколко души.

— Прави, каквото искаш с мен, Хари. Нищо не мога да бъда в истинския ти живот.

Тя е застанала пред него във всекидневната, в срязаните си джинси и бялата блуза без яка, ръцете й от двете страни на тялото са леко повдигнати и разперени като прислужница, която чака поднос. Пръстите й са червени от миенето на чинии. Трогнат до смелост, той признава:

— Имам нужда от сладката ти уста и перления ти задник.

— Струва ми се, че започват да те отегчават.

Той схваща това обратно: той я отегчава. Винаги я е отегчавал. Напада:

— Добре, и все пак, по въпроса за секса? Между теб и хлапето?

Тя отклонява поглед. Има дълъг нос и дълга брадичка, и суха уста, като нощна пеперуда, която му се струва, когато е отпусната, когато не го гледа, разсеяно надменна, сякаш е над него и иска да изпърха още по-високо. Лятото е положило само няколко лунички върху лицето й и те са предимно върху челото, което е леко изпъкнало като кана с мляко. Косата й е усукана от това, че толкова често е била вплетена на онези ситни плитчици, които си правят хипитата.

— Той ме харесва — отговаря тя, само дето това не е отговор.

Той й казва:

— Няма да можем да идем до Вали Фордж утре. Дженис иска Нелсън да иде на пазар с нея да му купят дрехи за училище, а аз трябва да ида да видя майка си. Можеш да ме закараш, ако искаш, или мога да си хвана автобуса.

Мисли си, че се държи любезно, но тя го поглежда с надменния си поглед на богаташко момиче и казва:

— Понякога ми напомняш на майка ми. И тя си мислеше, че ме притежава.

Събота сутринта тя е изчезнала. Но дрехите й все още висят като дрипи в дрешника. Върху кухненската маса на долния етаж има бележка, написана със зелен фосфоресциращ маркер: „Ще съм навън цял ден. Ще закарам Нелсън във фирмата“. Така че той сменя два автобуса и прекосява целия Брюър. Полянките пред къщите в Маунт Джъдж, зелени кръпки между циментовите алеи, са изгорели; из короните на кленовете вече има пръснати тук-таме листа, превърнали се в злато. Във въздуха се усеща онзи мирис на завръщане в училище, на ново начало и потвърждаване на съществуващия ред. Иска му се да се чувства добре, преди винаги се чувстваше добре при всяка смяна на сезоните, при всяка ваканция или край на ваканция, при всеки нов лист от календара: но в живота му на възрастен се оказва, че няма сезони, само промяна във времето и колкото повече остарява, толкова по-малко то го интересува.