Джон Апдайк - Заека се завръща

— Просто не знам, съжалявам, че съм толкова уклончив.

Ставрос бързо връща:

— Тя взима ли нещо?

— Кой?

— Тази твоя нимфоманка.

— Да взима нещо ли?

— Нали знаеш. Хапчета. ЛСД. Едва ли е на хероин, иначе нямаше да са ти останали мебели.

— Джил? Не, тя ги е отказала тия неща.

— Въобще не й вярвай. Никога не ги отказват. За тези деца на цветята дрогата е майчиното мляко.

— Хванала се е и се е отказала. Не че това е твоя работа.

На Заека не му харесва как играта започва да се изплъзва; има някаква пробойна, която се опитва да запуши, но не успява.

Ставрос едва забележимо вдига рамене.

— А Нелсън? По-различно ли се държи?

— Расте — отговорът звучи неубедително.

Ставрос не му обръща внимание.

— Сънлив? Нервен? Не дреме ли в необичайно време? Какво правят по цял ден, докато ти си играеш на ловеца, който набавя храната на масата? Все нещо трябва да правят, приятел.

— Учи го да бъде възпитан с боклука. Приятел. Нека платя водата ти.

— И все пак, какво научих?

— Надявам се нищо.

Но Ставрос подло е отбелязал точка и играта върви на продължение. Заека бърза да се прибере вкъщи, да види Нелсън и Джил, да подуши дъха им, да провери зениците им, каквото и да е. Оставил е своето агънце с усойницата. Но пред „Финикс“, в мътната слънчева светлина, падаща под своя септемврийски ъгъл, пътното движение се е заплело и автобусите са впримчени наред с всичко останало. Снима се филм. Заека се сеща, че във „Ват“ бе споменато (ОЛИЦЕТВОРЯВА ЛИ БРЮЪР СРЕДНА АМЕРИКА? Така смятат продуцентите от Готам), че Брюър е избран за терен от някакъв нов независим екип; нито едно от имената на звездите не му говореше нищо, бе забравил подробностите. Ето ги. Дъга от коли и камиони, натоварени с лампи, се е проточила до средата на „Уайзер стрийт“, а тълпата от местни, с навити ръкави, и бабички, помъкнали торби, и чернокожи престъпници нестройно се влачи в останалата част от улицата, за да погледне по-отблизо, ограничавайки движението до една пъплеща лента. Ченгетата, които би трябвало да разплитат възела, са обградили шоуто, за да пазят кинаджиите. Със своя висок ръст, Заека успява да надзърне от бордюра. Един от закованите с дъски магазини близо до стария Багдад, който по-рано пускаше филми на „Метро Голдуин Майер“, а сега е преминал на порнографски (щуротии в червеникавокафяво, меден месец в страната на размените), е префасониран във фасада на ресторант; висок червендалест мъж с карамелена коса и дребно маце с бронзова фризура се появяват хванати под ръка от този фалшив ресторант; след това има някакъв инцидент, в който участва минувач; друг гримиран актьор, който се появява от тълпата, прашни истински хора, които ги наблюдават, някаква случайна среща, последвана от смях от страна на първия мъж и жената, и бавен, продължителен поглед, който вероятно ще даде знак, когато филмът се монтира и прожектира, че скоро ще се чукат. Повтарят това няколко пъти. Между сцените всички чакат, разменят остроумия, нагласят осветление и кабели. Момичето, от разстоянието, от което я гледа Заека, е невъзможно нагласена: очите й проблясват, косата й мята отблясъци като шлем. Дори роклята й искри. Когато някой продуцент или електротехник застане до нея, изглежда безцветен. И това кара Заека също да се чувства безцветен, безцветен и виновен, като гледа как прожекторите творят от слънчевата светлина един още по-ярък ден, зловещ пастелен остров от преувеличена реалност, около която останалите ние — техници, полицаи, влачещите се омагьосани зрители, включително и той самият, са окаяни призраци, пренебрегнати просители.

Възраждайки се, Брюър открива повече за себе си. Мащабните събаряния и реконструкции, които се провеждат в момента в централната част на града, продължават да разкриват многобройни предмети от „старите времена“, които водят до интересни прозрения относно миналото на нашия град.

Подземно питейно заведение от времето на сухия режим, заедно със стенописите, излезе на бял свят по време на изграждането на паркинга на кръстовището на „Мюриел“ и „Грийли“.

Старите жители си спомнят тайното заведение като свърталището на Наугел „Ръкавиците“ и други бележити фигури от времето на сухия режим, както и като място за репетиции за музиканти като Венрих Червения, чиято слава на тромбонист тъкмо нараствала, и който по-късно се превръща в изтъкната личност от национален мащаб.