Джон Апдайк - Заека се завръща

— Какво?

Джил се усмихва:

— Да изтича до спестовната банка в Стоунингтън и всички пари оттам да извади. Скочила в своето порше и потеглила, и ето как днес се оказва в един дом с двама мошеници.

И бащата и синът ръкопляскат. Джил отпива жадно от бирата като награда. В спалнята им тя все още е в същото настроение — артистично въодушевление, и заслужава да бъде възнаградена. Заека й казва:

— Страхотна песен. Но знаеш ли какво не ми хареса в нея?

— Какво?

— Носталгията. Липсва ти. Да се друсаш с Фреди.

— Поне — казва тя — не си играех на — как го нарече — щастлива путка?

— Съжалявам, че избухнах.

— Все още ли искаш да си ходя?

Заека, предусетил, че ще се стигне до това, закачва панталоните и ризата си и слага бельото си в коша. Роклята, която е хвърлила на пода, той окачва на една кука в нейната половина на гардероба, мръсните й бикини слага в коша.

— Не, остани.

— Помоли се.

Той се обръща, едър уморен мъж с отпуснати мускули, който след осем часа трябва да стане и да обработва текстове за печат.

— Моля те да останеш.

— Вземи си обратно онези шамари.

— Как?

— Целуни краката ми.

Той застава на колене, за да изпълни заповедта. Раздразнена от тази готовност, която говори, че му е приятно, тя стяга стъпала и го ритва, така че ноктите на единия й крак одраскват бузата му в опасна близост до очите. Той приклещва глезените й, за да продължи с целувките. Леко пълни глезени, като на жена на средна възраст. Зеленикави венички в извивката на ходилото. Приятен вкус на съблекалня от спомените му. Ванилия, която започва да гранясва.

— Пъхни си езика между пръстите ми — казва тя; гласът й плахо пресеква, когато издава заповедта. Щом той отново изпълнява, тя се намества напред върху леглото и разтваря крака. — Сега тук. — Тя знае, че това му е приятно, но въпреки това заповядва, за да види дали ще успее да проумее този чужд мъж. Да проумее главата му с неговата упорита, старомодна, къса подстрижка — униформа на врага, спортиста и войника; костта над ушите му се вижда, мръсно русата коприна е изтъняла отгоре. Той й се струва огромен като скала между бедрата й. Угасващата възбуда от изпятата песен се слива с настойчивата топлина на лочещия му език. Някаква искра пламва в безплодното пространство, между краката й се издължава зелено клонче.

— Малко по-високо — казва Джил, след това гласът й съвсем омекнал и пресекнал — по-бързо, прекрасно. Прекрасно.

Един ден след работа, докато двамата с баща му вървят по „Пайн стрийт“ към бар „Финикс“, където ще пийнат по едно, преди да хванат автобуса, един спретнат, набит мъж с бакенбарди и очила с рогови рамки ги пресреща.

— Хей, Енгстръм. — И бащата и синът спират, премигват. В тунела от слънчева светлина, след работния ден, обикновено се чувстват невидими.

Хари разпознава Ставрос. Облечен е с костюм на ситни бежови квадратчета върху фон от зеленикави нишки. Изглежда с една идея по-слаб, по-крехък, хладнокръвието му сякаш му коства малко повече усилия. Може би просто е напрегнат от тази среща. Хари казва:

— Татко, бих искал да те запозная с един мой приятел. Чарли Ставрос, Ърл Енгстръм.

— Приятно ми е да се запознаем, Ърл.

Възрастният мъж пренебрегва протегнатата четвъртита длан и се обръща към Хари:

— Същият, дето прелъсти снаха ми?

Ставрос опитва бързо да замаже нещата:

— Прелъстил. Това е доста силничко. По-скоро бих казал, че й угаждам. — След като опитът му да се пошегува е пренебрегнат, Ставрос се обръща към Хари: — Може ли да поговорим за минутка? Може би да пийнем по нещо долу на ъгъла. Съжалявам, че се натрапвам така, господин Енгстръм.

— Хари, как предпочиташ? Искаш ли да останеш насаме с този боклук или да го отпъдим?

— Хайде, татко, какъв е смисълът.

— Вие младите може би си имате собствени начини да решавате проблемите, но аз съм твърде стар, за да се променям. Качвам се на следващия автобус. Не се оставяй да те придумат за нещо. Този кучи син ми се струва твърде хлъзгав.

— Предай поздрави на Мама. Ще се опитам да се отбия този уикенд.

— Ако можеш, можеш. Непрекъснато ви сънува с Мим.

— Да, някой път би ли ми дал адреса на Мим?

— Тя няма адрес, само контакт с някакъв агент в Лос Анджелис, така ги правят нещата вече. Мислеше да й пишеш ли?

— Може би да й пратя картичка. Ще се видим утре.

— Ужасни сънища — казва възрастният мъж и се спуска към бордюра, за да чака автобус №16А, чувствайки се изигран без обичайната си бира; слабият му разочарован врат напомня на Хари за Нелсън.