Джон Апдайк - Заека се завръща

Във „Финикс“ е тъмно и студено; Заека чувства как зад ушите му се заражда кихавица. Ставрос го повежда към едно сепаре и сгъва ръце върху плота на масата. Космати ръце, които са обгръщали гърдите й. Хари пита:

— Как е тя?

— Тя? О, по дяволите, в чудесна форма.

Заека се чуди дали това означава това, което му се струва. Връхчето на езика му замръзва върху небцето, чувства се неспособен да измисли деликатен начин да го подпита. Казва:

— Следобед няма сервитьорка. Ще си взема дайкири, за теб какво?

— Само сода. С много лед.

— Без пиячка?

— Не я докосвам. — Ставрос прочиства гърлото си, приглажда назад косата над бакенбардите си с разперени пръсти, които въпреки всичко, леко треперят. Обяснява:

— Лекарите ми забраниха.

Връщайки се с питиетата им, Заека пита:

— Болен ли си?

Ставрос казва:

— Нищо ново, все същият стар проблем. Дженис сигурно ти е казвала, шум на сърцето, още от дете.

Какво си мисли този тип, че той и Дженис седят и го обсъждат сякаш е любимото им дете? Действително си спомня, че Дженис проплакваше, че не можел да се жени, и очакваше той, Хари, нейният съпруг, да прояви съчувствие. Странното бе, че наистина го бе изпитал.

— Спомена нещо.

— Ревматична треска. Слава богу, че са ги надвили тези неща вече, когато бях дете пипвах всеки вирус, който се появеше. — Ставрос вдига рамене. — Казват ми, че мога да доживея до сто, ако се грижа за тялото. Нали ги знаеш — казва той — тези лекари. Все още има много, които не знаят.

— Знам. В момента прекарват майка ми през пресата.

— Боже, трябва да чуеш какви ги реди Дженис за майка ти.

— Не е особено ентусиазирана, а?

— Никак не е. Трябва й нещо, за което да мърмори обаче, за да оправдава самата себе си. Ужасно се разкъсва за детето.

— Остави го при мен и там ще си остане.

— В съда ще го загубиш, нали знаеш?

— Ще видим.

Ставрос прави леко разсичащо движение около чашата си, пълна с балончета сода (бедната Пеги Фознахт, Заека трябва да й се обади), за да даде знак за нов обрат в разговора им.

— По дяволите — казва той — не мога да го взема вкъщи. Нямам място. Както са нещата в момента, налага се да изпращам Дженис на кино или при нейните, когато семейството ми идва на гости. Знаеш, че нямам просто майка, имам баба. Тя е на деветдесет и три, ето на това се вика да живееш вечно.

Заека се опитва да си представи стаята на Ставрос, която Дженис бе описала като пълна с цветни снимки, и вместо това си представя Дженис фотографирана, гола, цветна, зайче на месеца, позираща върху мъхест гръцки диван, маслиненозелен на цвят, с извити облегалки, тялото й извито в ханша, точно колкото да прикрие разкошния й голям черен храст. Прегъвката на средната страница я разрязва при пъпа, а едната й ръка развява роза. Видението кара Заека за първи път да се чувства враждебно настроен. Той пита Ставрос:

— Как ги виждаш да се развият нещата?

— Ето това исках да те попитам.

Заека пита:

— Да не би да й писваш?

— Не, Иисусе, напротив, чука ме до побъркване.

Заека отпиващ преглъща казаното, опипва за друго чувствително място:

— Липсва ли й хлапето?

— Нелсън, той идва във фирмата понякога, а и го вижда през уикендите, не знам дали преди това го е виждала повече. И без това не съм убеден, че майчинското чувство е от най-силните черти на Дженис. Това, което никак не й харесва, е идеята, че нейното бебе, току-що излязло от пелените, съжителства незаконно с тази хипарка.

— Тя не е точно хипарка, освен ако всеки на тази възраст е. А и аз съм този, който съжителства незаконно.

— Бива ли я?

— Чука ме до побъркване — му отговаря Заека.

Започва да усеща слабостите на Ставрос. Първоначално, когато го среща на улицата толкова внезапно, го почувства като приятел, с когото се е запознал чрез тялото на Дженис. После, в началото, когато влязоха във финикса, го бе почувствал като болен човек, човек, който се държи въпреки лошия си късмет. Сега го вижда като съперник, един от онези умни, съобразителни, дребни играчи, които обичат напрегнатата игра. Добре. Значи Заека отново играе. Това, което следва да направи, е да изчака спокойно и да остави Ставрос да предприеме своя ход.

Ставрос прегърбва почти недоловимо квадратните си рамене, отпива от содата си и пита:

— Какво смяташ да правиш с тази хипарка?

— Има си име. Джил.

— Какви са плановете на Джил, знаеш ли?

— Не. Има майка, която не обича особено; баща й е умрял; предполагам, че ще се върне в Кънектикът, когато късметът съвсем й изневери.