Джон Апдайк - Заека се завръща

— Тази Джил — продължава Джил — била девойка обикновена, отгледана в скута на класата средна. И майка й, и татко й си имали кола, а върху капака на едната поставена била на Мерцедес звездата. Не знам колко още мога да продължа с римуването — удря въпросително струните.

— Недей да се мъчиш — съветва я Заека.

— Възпитанието й — с ударението върху „ието“ — било достатъчно ортодоксално — ветроходство, и танци, и френски, и всичко друго банално.

— Продължавай с римите, Джил — моли я Нелсън.

— Менструацията й дошла на четиринайсет, но дори когато махнала шината, Джил не станала красавица ненадмината. Познанията й за момчетата се ограничавали до тези, с които играела тенис, и чиито нейните родители посещавали. Ситуацията според нея била идеална, защото, наблюдавайки как родителите й пият и бъбрят, и печелят, и харчат, съвсем не бързала да стане стара, дебела и вулгарна. Ооо, това беше дългичко.

— Недей да римуваш заради мен — казва Заека — отивам да си взема бира, някой друг иска ли?

Нелсън се провиква:

— Аз ще пия от твоята, татко.

— Ще си пиеш от твоя. Аз ще ти донеса.

Джил удря струните, за да привлече отново вниманието им.

— Е, нека съкратим скучната история, едно лято — тя търси рима, след това добавя — след смъртта на нейния родител…

— О-о! — казва Заека, връщайки се на пръсти с две бири. — Тя срещнала едно момче, което се превърнало в неин психо-физиологически будител.

Заека дръпва металното пръстенче на своята кутийка бира и се опитва да заглуши шиптенето.

— Фреди се наричал…

Вижда, че няма какво друго да направи, освен да го дръпне рязко, което прави толкова бързо, че бирата се разпенва през отвора.

— А най-хубавата му черта, че тя вече готова била. — Дрън. — Имал красиви загорели рамене на атлет, защото бил спасител на плажа, а банският му издавал значителен пакет, понякога твърд, понякога мек. Идвал отдалеко, от романтичния Роуд Айлънд, отвъд Нарагансет Бей.

— Хей! — въодушевява се Заека.

— Единственото лошо било, че отвътре красивият загорял спасител вече бил мъртъв. Отвътре бил гнил стар човек с потребност голяма от спийд, ЛСД, хашиш и марихуана. — Сега вече дрънкането й добива нов ритъм, прекъсва в средата на такта.

— Бил неудачник по рождение, въпреки кожата си бяла, и чукал малката девствена Джил през една пясъчна нощ цяла. Тя си паднала по него — дрън — и възприела жадно идеята за дрога, която проповядвал: побърквала се всеки път, когато копелето се обаждало. Преминала от хапчета на ЛСД, докато в един момент — тя спира и се накланя напред, така упорито втренчена в Нелсън, че момчето тихичко проплаква:

— Да?

— Той мило предложил хероин — като нов елемент.

Нелсън има вид, сякаш ще заплаче: очите му някак хлътват навътре, а върху брадичката му се появява още една трапчинка. Прилича, мисли си Заека, на намусено момиче. Не вижда кой знае колко от себе си в момчето, като се изключи малкия прав нос.

Музиката продължава.

— Бедната Джил се уплашила. Съучениците й казвали, че не си заслужава така глупаво да се самоунищожава. Майка й, все още в траур, била ангажирана здраво с един адвокат от Уестърли по данъчно право. Лошият Фреди й обещавал Рая в небесата, а Джил искала само любов на Земята; искала да усеща кура му, а не иглата; но Фреди я молел и галел, и нежно говорел, и увличал в играта.

И Заека започва да се чуди дали не го е правила и преди, тези рими са толкова гладки. Какво ли не е правило това хлапе?

— Тя се страхувала от смъртта — дрън, дрън, бледооранжевата й коса се развява — той я попитал: И какво от това? Казвал, че светът е полудял и прогнил; тя отговорила, че на нея зло не е причинил. Той казвал, виж, навсякъде около теб — расови войни, а тя, че преди него друг бял мъж не е опитвал да я нарани. Той казал, че първата инжекция ще е плитко под кожата, и тя казала, добре, любими, вкарвай отровата. — Дрън, дрън, дрън. С лице, повдигнато към тях, тя е дух без тяло, напълно лишена от плът. Проронва следващата строфа: — Беше ад.

Д-р-р-р-ъ-н.

— Държал лицето й в длани и я убеждавал с галене, казвал: Спокойно! Бил съм на курсове по животоспасяване. Питал я: Нима не ти показах на Бог същността? Тя казала: Да, благодаря ти, но щях да мина и без това. Разбрала, че нейният любим със светла усмивка и мургава кожа е на смъртта лицето; бояла се от него и го обичала с всеки уплашен удар на сърцето. И какво решила Джил да направи?

В паузата настъпва тежко мълчание.

Нелсън припряно избъбря: