Джон Апдайк - Заека се завръща

— Хей, татко — казва Нелсън. — Готино е. Пеем в един глас.

— Откъде взехте китарата?

— Просихме.

Джил побутва момчето с бос крак, но недостатъчно бързо, за да спре думите му.

Заекът го пита:

— Как просихте?

— Стояхме по кръстовищата в Брюър, най-вече на „Уайзер“ и Седма, но след това се преместихме към „Камерън“, защото една кола с ченгета намали, за да ни огледа. Ужасно забавно беше, татко. Джил спираше разни хора и им разправяше, че аз съм й брат, че майка ни умира от рак, а баща ни е починал и че имаме малко братче вкъщи. Понякога казваше малка сестричка. Някои от хората ни казваха, че трябва да кандидатстваме за социални помощи, но достатъчно хора ни дадоха по около долар, така че накрая събрахме двайсетте долара, за които Оли обеща да ни даде китара от четиридесет и четири. А нотите ни даде безплатно, след като Джил си поговори с него в задната стаичка.

— Колко мило от страна на Оли.

— Хари, наистина беше мило, не гледай така.

Той казва на Нелсън:

— Чудя се, какво ли са си говорили?

— Татко, нямаше нищо срамно в това, тези хора, дето ги спирахме, са се почувствали по-добре след това, задето сме им паднали от съвестта. Така или иначе, татко, в общества, в които властта принадлежи изцяло на хората, парите и без това няма да съществуват, просто ще получаваш това, от което имаш нужда.

— Е, по дяволите, твоят живот си е такъв и сега.

— Да, ама трябва да моля за всичко, нали? И така и не получих мотор.

— Нелсън, я облечи някакви дрехи и си стой в стаята, искам да поговоря с Джил за секунда.

— Ако я удариш, ще те убия.

— Ако не млъкнеш, ще те накарам да живееш с майка си и с Чарли Ставрос.

В тяхната спалня Заека внимателно затваря вратата и с тих, разтреперан глас казва на Джил:

— Превръщаш детето ми в просяк и курва точно като теб самата. — И, след като изчаква секунда, за да може тя да вмъкне някакво опровержение, зашлевява слабото й, изпълнено с презрение лице, със свитите й превзети устни и зелените очи, толкова потъмнели от бунта в тях, че оттенъкът им е като храсталак, в който се е скрила цяла тълпа микроскопична гора, която иска да бомбардира. След шамара има чувството, че е ударил пластмаса; тя опарва пръстите му, няма никакъв ефект. Той я удря отново, събира изсъхналата плът на косата й с ръка, за да държи лицето й неподвижно, изпълва се със студена ярост, когато тя се свива и се опитва да се изплъзне, но след един юмрук, попаднал странично във врата й, я оставя да падне върху леглото.

Все още скривайки лице, Джил съска към него, издава странен съскащ звук през леко раздалечените си, изкривени навътре зъби, докато не излязат първите думи. Те са спокойни и изпълнени с превъзходство:

— Знаеш ли защо направи това? Просто искаше да ме нараниш, ето защо. Искаше да си доставиш това удоволствие. Не ти пука и грам за това, че аз и Нелсън сме просили. Какво ти пука кой проси и кой не, кой краде и кой не?

Една празнота в него отговаря на въпроса й; но тя продължава:

— Какво са направили изобщо за теб законите на ченгетата, освен че са те погребали с угодническа работа, и са те превърнали в такъв страхлив нещастник, че дори не можеш да задържиш видиотената си жена?

Той я хваща за китката. Тя е крехка. Като тебешир. Иска му се да я счупи, да усети как се пречупва; иска му се да я държи укротена в прегръдките си през месеците, докато заздравява.

— Слушай. Изкарвам парите си шибан по шибан долар, а ти живееш от тях, и ако искаш да се върнеш към просенето от приятелчетата ти негрите, заминавай. Махай се. Остави ме на мира с хлапето ми.

— Ти нещастник такъв — казва тя. — Нещастник. Убиец на бебета.

— Я смени плочата — казва той. — Болна кучка такава. Вие богатите хлапета, дето си играете на живот, ме отвращавате, отвращава ме как хвърляте камъни по бедните глупави ченгета, дето пазят плячката на татко. Просто си играете, скъпа. Мислиш, че играеш страшната игра на щастливата путка, но нека ти кажа нещо. Моята бедна тъпа жена дребосъчка се чука по-добре обърната с гръб, отколкото ти можеш обърната с лице.

— Точно така, с гръб, защото не може да понася да те гледа в лицето.

Той стисва тебеширената й китка по-силно и й казва:

— В теб няма сок, скъпа. Цялата си изсмукана, а си само на осемнайсет. Опитала си всичко и не се страхуваш от нищо, и се чудиш защо всичко е толкова мъртво. Всичко ти е било дадено наготово, сладурче, затова е толкова мъртво. Мамка ти, мислиш си, че ще прекроиш света, а си нямаш никаква шибана представа какво кара хората да действат. Страхът. Ето това ни кара нас, бедните кучи синове, да действаме. Ти не знаеш какво е страх, нали, бедничкото ми? Затова си толкова мъртва. — Той стиска китката й, докато в главата му не нахлува представата как свързаните, извити кости в нея призрачно се огъват като на рентгенова снимка; очите й леко се разширяват, мимолетна паника, която забелязва само защото той я е предизвикал.