Джон Апдайк - Заека се завръща

— Това ти желание е предизвикано от пуританския ти страх да не се прахосва нищо — казва му Джил. — Смяташ, че другите планети трябва да се използват за нещо, трябва да се култивират. Защо? Може би планетите са били сложени там само за да научат хората да броят до седем.

— Защо просто не ни дадат по седем пръста на всеки крак?

— Едно дете в училище — намесва се Нелсън — се е родило с още един пръст. Лекарят го отрязал, но все още си личи къде е бил.

— Освен това — казва Джил — астрономията. Без планетите нощното небе нямаше да се променя и никога нямаше да ни хрумне за третото измерение.

— Колко грижливо от страна на Бог — казва Заека — ако сме само петънца в Неговото огледало.

Джил нехайно пренебрегва аргумента му.

— Той върши всичко — казва тя — мимоходом. А не защото трябва да го свърши.

Тя е в състояние да нехае. След като веднъж й бе казал, че трябва повече да излиза навън, беше излязла и се бе пекла само по долнище на банския върху едно одеяло до барбекюто, пред дванайсетина други къщи. Когато един съсед се бе отбил да се оплаче, Джил се бе оправдала:

— Циците ми са толкова малки, че реших, че ще ме помислят за момче.

А пък когато Хари започна да й дава по трийсет долара седмично, за да пазарува, тя отиде и откупи поршето си от полицията. С таксите за паркинг първоначалната глоба беше станала четири пъти по-голяма. За свой адрес бе дала „Виста Кресънт“ и бе казала, че ще прекара лятото при чичо си.

— Голяма досада е — каза на Заека — но Нелсън трябва да има кола около себе си, на неговата възраст е твърде унизително да нямаш. Всеки в Америка има кола, освен теб.

И така, поршето дойде да живее до техния бордюр. Белотата му е напрашена, предната решетка от страната на шофьора е ожулена, а една от пантите на падащия покрив е счупена. Нелсън го обича толкова много, че почти се разплаква, когато го открива там всяка сутрин. Той го мие, чете упътването и върти гумите. През онази ясна седмица, преди да започне училището, Джил го извежда на разходки извън града, в полетата и в планините на област Брюър; учи го да шофира.

Понякога се връщат цял час, след като Заека се е прибрал от работа.

— Тате, беше страхотно. Карахме много нагоре в една планина, която е убежище на соколи, и Джил ми позволи да поема волана по завоите надолу, по целия път до магистралата. Чувал ли си някога за сваляне на предавките?

— Правя го постоянно.

— Това е, когато сваляш на по-ниска предавка, вместо да натиснеш спирачка. Усещането е страшно. Поршето на Джил има пет скорости и наистина можеш да летиш по завоите, защото центърът на тежестта е толкова ниско.

Заекът пита Джил:

— Сигурна ли си, че успяваш да контролираш нещата? Хлапето може да убие някого. Не искам да ме съдят.

— Той е много умел. И отговорен. Сигурно на теб се е метнал. Преди оставах на шофьорското място и му давах само да върти волана, но това е по-опасно, отколкото да го оставя изцяло да управлява. Планината беше напълно пуста, всъщност.

— С изключение на соколите, тате. Седят си по боровете и чакат хората да изнесат цели трупове на крави и други неща. Наистина е гадно.

— Е — казва Заека — и соколите трябва да живеят.

— И аз това все му обяснявам — казва Джил. — Бог е и в тигъра, и в агнето.

— Да-а. Бог наистина си пада по това да яде сам себе си.

— Знаеш ли какво си ти? — пита Джил. Очите й зелени като ливада, косата — фино изтъкана бъркотия с цвят на кедър, който се разтваря в светлината от прозореца; в главата й трепти уловена идея. — Ти си циник.

— Просто съм човек на средна възраст. Ако някой дойде при мен и ми каже: „Аз съм Бог“, ще му отговоря: „Покажи ми значката си“.

Джил се приближава към него с танцувална стъпка, пламнала от някаква веселост и палавост, която денят е оставил в нея, и го прегръща с прегръдка, която също танцува, пеперудена прегръдка.

— Мисля, че си прекрасен. И двамата с Нелсън мислим така. Често говорим за това.

— Така ли? Това ли е единственото нещо, което ви хрумва да правите, да говорите за мен? — опитва се да е забавен, да задържи настроението й, но изражението й замира, колебае се за секунда, а това на Нелсън му издава, че се е натъкнал на нещо. Какво ли правят? В онази малка кола. Е, не им трябва много пространство, много контакт: млади тела. Набождащите мустаци на детето, черните му косми, нейната кедрова грива. Тела, които все още не са омекнали като неговото. На тази чувствителна възраст и най-малкото докосване стига. Тяхната стеснителност е като между брат и сестра, когато докоснат ръце под проблясъка на мокра чаша над мивката. Щом бе предложила да чука него, космат, стар и дебел, още на първата нощ, какво ли не би направила, за да доведе момчето до края; все някой трябва да го направи. Защо не? Основният въпрос, който виси в тези бурни времена. Защо не?