Джон Апдайк - Заека се завръща

— Всичко, което правят хората — казва тя — това, което са изпитвали, докато са го правели, си остава там. Ако е било направено, за да носи пари, ще мирише на пари. Ето защо тези къщи са толкова грозни, всички измами, които са направени, за да печелят, все още са в тях. Ето защо катедралите са толкова красиви; благородници и дами в кадифе и хермелин са влачили камъните по рампите. Представи си един художник. Той стои пред платното с боя върху четката си. Това, което чувства, когато нанася цвета — независимо дали е уморен или отегчен, или щастлив, или горд — ще остане там. Същия цвят, но ние ще усещаме. Като отпечатъците от пръсти. Като почерка. Човекът е средство за превръщане на вещите в дух и превръщането на духа във вещи.

— Какъв е смисълът? — пита Нелсън.

— Смисълът е екстаз — казва тя. — Енергия. Всичко, което е добро, е в екстаз. Светът е това, което Бог е създал, и той не смърди на пари, никога не е уморен, не е твърде много или твърде малко, винаги е точно колкото трябва. Секунда след земетресение, камъните се успокояват. Навсякъде има игра, дори при буря или лавина. Когато излизах с лодката на бащи ми, гледах нагоре към звездите и сякаш между тях имаше невидими струни, настроени абсолютно правилно, и свиреха хиляди ноти, които почти долавях.

— Защо не можем да ги чуем? — пита Нелсън.

— Защото собственото ни его ни прави глухи. Всеки път, когато мислим за себе си, все едно слагаме прашинка в окото си.

— Има такова нещо в Библията.

— Това е имал предвид Той. Без егото ни Вселената би била съвършено чиста, всички животни и скали, и паяци, и лунните камъни, и звездите, и песъчинките безусловно ще следват предназначението си, абсолютно несъзнателно. Единственото съзнание ще е това на Бог. Представи си го, Нелсън, ето така: материята е огледалото на духа. Но то е триизмерно като огромна стая, салон. А вътре в него са онези други малки огледала, наклонени натук-натам, които отразяват светлината погрешно. Защото за голямото лице, когато поглежда навътре, тези малки огледала са просто тъмни петна, в които Той не може да види себе си.

Заека е като омагьосан, като я слуша да говори така. Гласът й, обикновено лаконичен и сух, лее изреченията като на запаметена рецитация, с нисък тон, подземен шепот. Тя и Нелсън седят на пода с дъската от „Монополи“ между тях, къщи и хотели и пари, играта продължава вече дни наред. Никой не издава, че знае, че той е влязъл в стаята и се е надвесил над тях. Заека пита:

— Защо Той просто не разкара петната в такъв случай? Доколкото разбирам, петната сме ние.

Джил вдига поглед, лицето й в този момент е празно като огледало. Спомняйки си предната нощ, той очаква да изглежда обгорена около устата; беше като да пълниш хлъзгава кана с тясно гърло през неконтролируемо кранче. Тя отговаря:

— Не съм сигурна дали Той все още ни е забелязал. Космосът е толкова голям, а нашата част от него — толкова малка. Толкова малка и толкова нова.

— Може би ние сами ще се изличим — казва услужливо Заека. Той иска да услужи, да не се предава. Никога не е късно да се образова. С Дженис и стария Спрингър никога не би могъл да води подобен разговор.

— Има и такова смъртно желание — съгласява се Джил.

Нелсън говори само на нея.

— Вярваш ли в живота на други планети? Аз не.

— Защо Нелсън? Колко стиснато от твоя страна. Защо не?

— Не знам, струва ми се глупаво…

— Кажи.

— Мислех си, ако имаше живот на други планети, те щяха да убият нашите на Луната, още когато излязоха от космическия кораб. Но не го направиха, значи няма.

— Не бъди глупав — казва Заека. — Луната си е тук в нашия квартал. Говорим за живот в системи, които са на милиони светлинни години разстояние.

— Не, аз мисля, че Луната беше един добър тест — казва Джил. — След като на никой не му се занимаваше да я защитава, това доказва с колко малко се задоволява Бог. Безброй мили сив прах.

Нелсън казва:

— Едно момче от училище, дето познавам, казва, че има хора на Луната, но са по-малки от атоми, така че дори да стрият скалите на прах, пак няма да ги намерят. Той казва, че си имат цели градове и всичко останало. Ние ги вдишваме през ноздрите и те ни карат да мислим, че виждаме летящи чинии. Така разправя едно момче.

— Аз самият — казва Заека, продължавайки да се намесва, като се позовава на една стара тематична статия във „Ват“, която е набирал — имам някакви надежди за вътрешността на Юпитер: Тя е от газ, нали знаете, повърхността, която ние виждаме. Две-три хиляди мили надолу под кората може би има смес от химикали, които биха могли да поддържат някаква форма на живот, нещо като риби.