Джон Апдайк - Заека се завръща

— Защо сте го направили? — пита Заека.

Подсмихването на Екълс, в което винаги бе имало нещо любопитно и въпросително, е станало безочливо, подигравателно, дори съвсем неустрашимо.

— По редица причини. От една страна, бях леко подканен да го направя. От друга — исках да го направя.

— Вече не вярвате ли в свещеническата служба?

— По мой си начин. Не съм сигурен, че и тогава вярвах.

— Така ли? — Заека е шокиран.

— Вярвах — казва му Екълс и гласът му възприема една прекомерна модулация, самогальовен тембър — в определени видове човешки взаимоотношения. Все още вярвам в това. Ако хората искат да наричат това, което се случва в определени отношения с името на Христос, аз не възразявам. Но това вече не е думата, която аз избирам да използвам.

— Какво би казал баща ти за това? Той не беше ли епископ?

— Баща ми — мир на праха му и така нататък — беше мъртъв, когато взех това решение.

— А жена ви? Тя беше хубава, не си спомням името й.

— Люси. Милата Люси. Тя ме напусна, всъщност. Да, сменил съм много кожи. — И край устата на този дългокос мъж остава да виси вероятността от кикот, но мълчаливо, нащрек.

— Заряза те, а?

— Избяга от моята недискретност. Омъжи се повторно и живее в Уилмингтън. Съпругът й е болезнено обикновен човечец, някакъв химик. Никаква недискретност. Моите момичета го обожават. Нали помниш моите две момичета?

— Сладки бяха. Особено по-голямото. Така и така сме на въпроса, и мен Дженис също ме напусна.

Подвижните бледи вежди на Екълс се повдигат още по-високо.

— Така ли? Наскоро ли?

— В деня, преди да изстрелят ракетата към Луната.

— Изглеждаше по-скоро да е от изоставяния тип, отколкото от изоставящия. Виж, Хари, трябва да се съберем на по-неподвижно място и да проведем истински разговор. — Както се е навел по-близо, за да подчертае думите си, при полюшването на автобуса ръката му докосва тази на Заека. Винаги бе имал определена неочаквана стегнатост, но Екълс е станал по-як, някак повече себе си. Бухналата му глава изглежда огромна.

Заека го пита:

— А с какво се занимаваш сега?

Отново въздишката, разтворената челюст, онази бдителност.

— Живея във Филаделфия, предимно. Известно време работех с младежи от Християнската асоциация на младите мъже. Три лета бях лагерен надзирател във Върмонт. Някои зими предпочетох просто да чета, да медитирам. Смятам, че в западното съзнание се случва нещо много вълнуващо, и, смей се, ако искаш, си водя бележки за книга на тази тема. Мисля си, че по същество, най-после излизаме от „Пещерата на Платон“. Как ти звучи „Извън пещерата на Платон“ като заглавие?

— Малко зловещо, но не ми обръщай внимание. Какво те води обратно към този мръсен стар град, значи?

— Ами, малко е странно, Хари. Нали нямаш нищо против да те наричам Хари. Всичко това започва да ми се струва, сякаш е било вчера. Какви странни хора бяхме тогава! Какви духове позволявахме да ни обсебват! Както и да е, нали знаеш онова малко градче, наречено Ориол, на шест мили южно от Брюър?

— Ходил съм там. — С баскетболния отбор на гимназията, преди дванайсетина години. В началния курс. Беше имал една от великите си вечери там.

— Е, та там има един летен театър, наречен „Ориол Плейърс“.

— Знам го. Печатаме им рекламите.

— Точно така — ти си печатар. Чувал съм.

— Работя на линотип, всъщност.

— Браво на теб. Е, един мой приятел, той е абсурден човек, много егоистичен, но въпреки това прекрасен човек, работи при тях като заместник-директор, и ме убеди да им помагам с пиара. Връзки с обществеността. Всъщност, набирам средства. Тъкмо сега бях в Маунт Джъдж, за да се видя с един невъзможен стар Малън Янгърмен, той, естествено, е от Сънфлауър Биър, да говоря за дарение. Каза, че ще си помисли. Това е знак, че няма да си помисли.

— Звучи отчасти като това, което правеше и преди.

Екълс поглежда към него по-остро, отбранителна сънливост замаскирва лицето му.

— Перлите преди свинете, това ли имаш предвид? Правя спънки на неверниците. Да, донякъде, но го правя само по осем часа на ден. Останалите шестнадесет мога да бъда свободен мъж.

На Хари не му допада начина, по който изговаря думата „мъж“. Сякаш има и друг смисъл. Те се клатушкат и подрусват по „Уайзер“; Екълс поглежда покрай Хари през прозореца и премигва.

— Трябва да сляза тук. Дали мога да те помоля да слезеш с мен и да ми позволиш да ти купя нещо за пиене? Има един бар тук на ъгъла, който не е твърде потискащ.

— Не, Иисусе, благодаря. Трябва да продължа с автобуса. Трябва да се прибирам вкъщи. Там имам дете, което е само.