Джон Апдайк - Заека се завръща

— Нелсън.

— Точно така! Каква памет! Така че, благодаря много. Изглеждаш чудесно.

— Чудесно беше да те видя отново, Хари. Хайде наистина да се съберем на по-удобно място някой път. Къде живееш?

— Оттатък, в „Пен Вилас“, построиха го докато ви нямаше. Нещата са малко объркани точно в момента…

— Разбирам — казва Екълс бързо, защото автобусът спира с пуфтене и виене. И все пак намира време да сложи ръка върху раменете на Хари, високо горе, до шията. Гласът му променя тона си, настоятелно моли, отново се превръща в гласа на проповедник: — Мисля, че това е прекрасно време, в което да живее човек, и много бих се радвал да споделя добрите си вести с теб, когато ти е удобно.

За да увеличи разстоянието между тях, Заека се вози в автобус 16А още шест пресечки, до мястото, където завива нагоре по „Грийли“, слиза там и тръгва пеша обратно към павилиона за печени фъстъци на „Уайзер“, за да хване автобуса към „Пей Вилас“. ЖЕСТОКОСТИ НА ЧЕНГЕТАТА РАЗТЪРСВАТ КАМДЕН, гласи заглавието от стойка за вестници на радикален вестник на черните, който излиза във „Фили“. Хари се чувства нервен, озърта се на север по „Уайзер“ за преследваща го розова риза. Мястото върху голия му врат, където Екълс го бе докоснал, го гъделичка; невероятно как този тип иска да се прилепи след всичките тези години, след като живота и на двамата се е преобърнал наопаки. Автобус №12 пристига и го прехвърля от другата страна на моста. Денят скимти; отвъд прозорците напира ярка септемврийска светлина, лишена от бъдеще; моравите пред къщите са изгладени, черната река е безизразна и воняща. МОДЕН РАЙ. БУЧ КАСИДИ И ХЛАПЕТО. Той тръгва надолу по „Ембърли“ към „Виста Кресънт“ сред пръскачките, които се въртят в синхрон, под телевизионните антени, които в четири часа загребват едни и същи боклуци от небето.

Мръсното малко порше е в алеята, паркирано наполовина във фирмата, както го оставяше Дженис, дразнещо. Джил е в кафявия фотьойл, по комбинезон. От прегърбената поза, в която седи, му става ясно, че е без бикини. Отговаря на въпросите му уморено, с някакво забавяне, сякаш достигат до нея през пласт мръсен памук, наслоен от неясните спомени, натрупани през деня.

— Къде ходи толкова рано сутринта?

— Навън. Далече от нещастници като теб.

— Закара ли хлапето?

— Естествено.

— Кога се прибра?

— Току-що.

— Къде прекара целия ден?

— Може би все пак съм ходила до „Вали Фордж“.

— Може би не си.

— Ходих.

— Как беше?

— Красиво. Забавно, всъщност. Джордж е бил невероятен пич.

— Опиши една стая.

— Влизаш през една врата и има легло с четири колони, и малка възглавница с пискюли, и върху нея пише: „Джордж Вашингтон спа тук“. Върху нощните масички можеш все още да видиш хапчетата, които е пил, за да се приспи, когато червените шинели 19 19 Нарицателно за английски войник. — Б.пр. са го притиснали. По стените има някаква материя като чаршаф, а на всички фотьойли има опънато въже през облегалките, така че да не можеш да седнеш върху тях. Ето защо седя на този. Защото на него нямаше. Стига ли?

Той се колебае между многото алтернативи, които тя сякаш му предоставя. Смях, гняв, битка, отстъпление.

— Стига. Звучи интересно. Съжалявам, че не можахме да отидем всички.

— Ти къде ходи?

— Ходих да видя майка си, след като поразчистих тук.

— Как е тя?

— Говори по-добре, но изглежда по-отпаднала.

— Съжалявам. Съжалявам, че има тая болест. Предполагам, че никога няма да се запозная с нея, нали?

— Искаш ли? Можеш да видиш баща ми, когато си поискаш, просто бъди в бар Финикс в 4:15 ч. Ще ти хареса, интересува се от политика. Смята, че Системата е лайняна, точно както и ти.

— И никога няма да се запозная с жена ти?

— Защо искаш? Какво става?

— Не знам, интересно ми е. Може би хлътвам по теб.

— Господи, недей.

— Нямаш особено високо мнение за себе си, нали?

— Откакто приключих баскетбола, предполагам, че не. Майка ми между другото ми каза, че трябва да оставя Дженис да го духа и да напусна града.

— Какво отговори на това?

— Казах й, че не мога.

— Ти си нещастник.

Липсата на бикини и подозрението, че днес вече е била използвана, и усещането, че това лято е уникално, това лято на Луната, което се изплъзваше завинаги, го кара да попита, изчервявайки се за втори път този следобед.

— Не би ли искала да правим любов?

— Чукане или духане?

— Каквото и да е. Чукане. — Защото е започнал да чувства, че му предоставя онзи неин край със зъбите в него като начин да запази другия за някой мъж, който все още не се е появил, някой мъж, който е по-истински за нея, отколкото той.