Джон Апдайк - Заека се завръща

Комари, размножили се край водата, леко докосват лицето на Заека; напускането на Дженис го разяжда отвътре като язва в стомаха. Трябва да намали бирата и кафето. Сам е, трябва да се грижи за себе си. Тъй като спи сам, изпитва ужас от леглото, гледа късните телевизионни шоупрограми, Карсън, Грифин, наперени типове, които нямат какво да продават, освен собственото си безочие. Правят милиони от чиста наглост. Американската мечта: когато за първи път чу фразата като дете, си представи Господ, легнал да спи, а шарената като юрган на кръпки карта на Съединените американски щати излиза от главата му като облак. Прегръдката на Пеги натежава на крайниците му. Чувства костюма си лепкав. Заведението „При Джимбо“ е точно вдясно от брюърския край на моста, на половин пресечка по-надолу от „Плъм стрийт“. В заведението всички са чернокожи.

Чернокож за него е просто политическа дума, но тези хора наистина са такива, лицата им, когато се обръщат при влизането му — едър, отпуснат бял мъж в лепкав сив костюм — светят от чернота. Страхът плъпва нагоре-надолу по кожата му, но музиката от големия, светещ в зелено и лилаво джубокс, наречен „Мунмуд“, продължава да се лее, а потокът от смях и развеселен шепот отново потича; влизането му е само кратко прекъсване. Заека увисва като балон, който очаква стрела; след това някой го разклаща за лакътя и Бучанан се озовава до него.

— Хей, човече, ти успя. — Негърът се е материализирал от дима. Твърде късо подстриганите му мустаци тук изглеждат кокетни.

— Не мислеше ли, че ще дойда?

— Съмнявах се — казва Бучанан — дълбоко се съмнявах.

— Идеята беше твоя.

— Точно така, Хари, прав си. Аз не споря. Ликувам. Хайде да те уредим. Трябва ти питие, нали?

— Не знам, стомахът ми нещо е станал много чувствителен.

— Трябват ти две питиета. Кажи ми каква е твоята отрова.

— Може би дайкири?

— Никога. Това е дамско питие за обяд със салати. Руф, стари мошенико.

— Яз-за — Идва отговорът от бара.

— Забъркай едно Жило за човека.

— Яз-за.

Руф има плешива глава като на каменните брадвички в брюърския музей, само дето е излъскана по-добре. Той се покланя в синьо-зелената светлина на бара и Бучанан повежда Заека до едно сепаре в задната част. Заведението е по-обширно и с повече чупки, отколкото изглежда отвън. Сепаретата се губят и спотайват: форми от тъмно дърво. Минават покрай една стена — Руф и слабо осветения бар; зад и над него се полюшват и проблясват не само обичайните евтини дрънкулки от „Пабст и Бъд“ и „Милър“, но и две малки препарирани глави на сърни, които гледат втренчено със светнали кафяви очи, които никога няма да мигнат. Газели, възможно ли е да са били газели? На известно разстояние, близо до една от стените, но оставяйки достатъчно пространство за ред сепарета отзад, има малък роял, боядисан в сребристо с онези спрейове в метални кутийки. В една зала, странично от главната, има маса за билярд; цветнокожи момчета, само ръце и крака, се дебнат около идилично зеления плюш. Наличието на каквато и да е игра успокоява Заека. Където се играе някаква игра, съществува преграда срещу яростта.

— Ела да те запозная с едни хора — казва Бучанан.

Двете сенки в сепарето са мъж и жена. Мъжът има кръгли сребърни очила и рехава козя брадичка, и е млад. Жената е стара и сбръчкана и пуши жълта цигара, която изисква много всмукване и задържане, затваряне на очите и въздишане. Кафявите й клепачи са сивкави и гримирани в синьо. Пот блести под основата на шията й, върху костта, която би се спускала между гърдите й, ако имаше гърди, въпреки че роклята й, с кървав цвят на петльов гребен, е дълбоко изрязана, сякаш има. Преди да бъдат представени, тя казва „Здрасти“ на Хари, но очите й са присвити, за да го приковат бързо в изплъзващото се съновидение.

— Този човек — обявява Бучанан — е мой колега, той работи точно до татко си във „Ве-ри-ти Прес“, експерт линотипер. Придава на сричките странна дразнеща равномерност. Превземка или някакъв вид знак? — Но не само това. Той е прославен спортист без конкуренти. Оргазмът на Брюър по неговото време.

— Много красиво — казва другият тъмнокож. Кръглите очила се накланят, проблясват. Сянката на лицето, към което са прикрепени, изглежда призрачна в тъмнината. Гласът се издига съвсем реален и сух.

— Преди много години — казва Заека, като извинение за пълнотата си, подпухналата си бледност, мъртвата си слава. Той сяда в сепарето, за да се скрие.

— Има подходящи ръце — заявява жената. Тя е в транс. Казва: — Подай на старата Бейб една от тези ръце, бяло момче.