Джон Апдайк - Заека се завръща

— Толкова лесно прощаваш, Хари. Оли би ме удушил, той все още е изключително ревнив. Все ме разпитва кои са любовниците ми.

Той се съмнява, че има такива, и отпива от питието си. Въпреки че в тази страна на жените с големи задници обикновено не им се налага да просят. Холандците обичат обема. Той казва:

— Е, не съм убеден, че аз самият бях особено добър с Дженис. И тя трябва да си поживее.

— Е, Хари, ако така разсъждаващ, всички ние трябва да си поживеем.

Както е застанала там пред него, ако изправи гръб, както е седнал, путката й ще се падне точно върху носа му. Космите гъделичкат, може да кихне. Той отпива отново от напитката си и усеща как безвкусната течност разширява пространството вътре в него. Може да се изправи всеки миг, ако тя не внимава. Ако се съди по косата й, вероятно има гъсто, твърдо окосмяване, макар че не можеш винаги да си сигурен, някои от путките в списанията имат само няколко тънки кичура в долната част на корема, по-малко, отколкото под мишниците. Кукли. Тя се отмества и казва:

— Кой ще сплотява семействата, ако всеки трябва да си поживее? Живеенето е компромис между това да правиш каквото ти искаш, и това, което другите искат.

— Ами това, което иска бедният стар Бог?

Неочаквано изреченото съществително собствено я стряска от изкусителната поза, която е заела с лице към прозореца и задник, обърнат към него. Кучешката поза. Накланяш я върху един стол и я оставяш да си играе с пръстите, докато достигне оргазъм, а той я оправя изотзад. Дженис предпочиташе тази поза, по-животинска, не се разсейваше от изражението на лицето му, никога не си е падала по мокрите целувки. Когато в началото започнаха да излизат заедно тя се оплакваше, че не може да диша, беше я питал дали няма аденоиди. Честна дума. Няма две еднакви. По света има милиарди путки, като снежинките. Докоснеш ли ги, както трябва, и се разтапят. Това, което пазим най-много, е мястото, където искаме да бъдем покорени.

Пеги оставя чашата си на перваза като някаква продълговата скъпоценност, и се обръща към него, разкривайки деформираното си лице. След като думата е захвърлена по нея, тя пита:

— Не мислиш ли, че Бог, това са хората?

— Не, мисля, че Бог е всичко, което хората не са. Май така мисля. — Той се изправя раздразнено. През прозореца, като голяма гореща сянка с бледолилави ръбове, отразяваща гаснещите светлини на червения град, се вижда далечната планина. Пеги възкликва:

— О, ти мислиш с… — и, за да подпомогне тромавата си мисъл, тя рисува очертанията му с две ръце във въздуха, които е освободила заради този си жест — мислиш с цялото си същество.

Изглежда толкова безпомощна и неясна, че на Хари сякаш не му остава друго, освен да пристъпи в собствения си контур, очертан от нея, и да я целуне. Лицето, скрито, му се струва голямо и хладно. Устните й се сблъскват с неговите, порест восък като на бонбони с пълнеж, но все пак упойващ, не съвсем лишен от вкус. Като малък Заека обожаваше безвкусни бонбони от типа на „Дотс“: докато седеше в киносалона той изяждаше по три никелови кутийки с такива бонбони, играеше си с тях с език и зъби, преди да си достави екстаза да ги сдъвче. Тя се притиска в него, вдигнала се на пръсти заради високия му ръст, опира се във всеки сантиметър от него. Странното място в нея, където няма нищо, е малко по-високо, където има разни неща. Бедрата й се напрягат от усилието да стои на пръсти. Тя се притиска, притиска: той е путка, в която тази едноока жена студено се притиска. Чувства как съзнанието й угасва като свещ, увила е и двамата в голямо, тромаво кълбо тъмнина.

Нещо драска по това кълбо. Ключ в ключалката. Чукане по вратата. Хари и Пеги се разделят, тя прибира косата си назад около кривогледите си очи, тежко изтичва до вратата и пуска момчетата. Лицата им са зачервени, ядосани са.

— Мамо, шибаното нещо пак се развали — казва Били на майка си. Нелсън поглежда към Хари. Момчето е на ръба на сълзите. Откакто Дженис си тръгна, е станал мълчалив и чувствителен; крехка черупка, пълна със сълзи.

— Не бях аз — провиква се дрезгаво, неправдата е заседнала като сито в гърлото му. — Татко, той казва, че аз съм виновен.

— Ама че си бебе, не казах точно това.

— Така каза. Така каза, татко, а не е така.

— Казах само, че се завърташ твърде бързо. Всеки път се завърташе твърде бързо. Обърна се върху едно камъче, сега предният фар е огънат надолу и двигателят не ще да запали.

— Ако не беше толкова евтин, нямаше да се разваля непрекъснато.