Джон Апдайк - Заека се завръща

Мисли си „Майната й“, докато вкъщи изпива една бира, взима вана, облича си хубавия летен костюм от светлосива плътна коприна и изважда пижамата на Нелсън от сушилнята и четката му за зъби от банята. Хлапето и Били са се уговорили то да остане у тях за през нощта, Хари се обажда на Пеги, за да потвърди.

— О, разбира се — казва тя. — Аз няма да ходя никъде, защо не останеш за вечеря?

— Май няма да мога.

— Защо не? Нещо друго ли ще правиш?

— Нещо такова. — Той и хлапето отиват към шест, автобусът е празен. В този час в края на седмицата движението по „Уайзер“ вече е припряно. Колите бързат към къщи, за да излязат отново; един много дебел мъж с оранжева коса стои под сенник и се наслаждава на пурата си, сякаш всеки момент ще се спуснат ангели, затворените врати на магазините проблясват очаквателно, момичета потропват по улиците с глави като розови храсти, ролки, увити в кърпа. Събота вечер. Пеги го посреща на вратата с предложението да пийне нещо. Тя и Били живеят в апартамент в една от новите осеметажни сгради в Западен Брюър, които гледат към реката, там, където навремето имаше писта за състезания с двуколки. От всекидневната й има панорамен изглед към Брюър, към бетонния орел върху небостъргача на съда, разперил криле над знака на „Оул Претцелс“. Зад червения като глинена саксия град, Маунт Джъдж е надвиснал опушено зелен, едната му страна е прорязана от кариера за чакъл, като печено месо, което са захванали да нарязват. Реката е черна като въглен.

— Може би едно. Трябва да ходя на едно място.

— Каза ми. Какво ще пиеш?

Облечена е в мека прилепнала бледолилава пола на индийски мотиви, която разкрива голяма част от пълните й крака. Нещо, което Дженис винаги е имала, е хубави крака. Зад коленете, тези на Пеги имат бледия, безпомощен вид на бяло месо.

— Имаш ли готово дайкири?

— Не знам, Оли държеше такива неща, но когато се преместихме май всичко остана при него. — Навремето тя и Оли Фознахт живееха в облицована с азбест полусамостоятелна къща на няколко пресечки оттук, недалеч от окръжната болница за психично болни. Сега Оли живее в града, близо до музикалния си магазин, а тя и детето имат този апартамент, с гледка към Оли, ако успеят да се ориентират къде точно се намира. Тя тършува из един нисък бюфет под няколко празни лавици за книги. — Не виждам да има, продават го в едни хартиени опаковки, какво ще кажеш за джин с нещо?

— Имаш ли битер лимон?

Ново тършуване:

— Не, само малко тоник.

— Става. Искаш ли аз да го приготвя?

— Ако предпочиташ.

Тя се изправя с облекчение на тромавите си крака, леко изпотена. Знаейки, че той ще дойде, Пеги е решила да не слага слънчевите очила, това, че ги е махнала е знак на доверие. Кривогледите й очи са голи пред него, лицето й е придобило онова безпомощно изражение, цялото извърнато към него, а двете й очи сякаш са омагьосани от нещо в ъглите на тавана. Той знае, че само едното око е кривогледо, но никога не успява да запази достатъчно самообладание, за да се вгледа. Около очите й има плътна мрежа от бели бръчици, които слънчевите очила обикновено прикриват. Той я пита:

— За теб какво?

— О, каквото и да е. Същото. Всичко пия.

Докато той разчупва леда от съдинката в малкия кухненски бокс, двете момчета се измъкват от спалнята на Били. Заека се зачудва дали не са разглеждали мръсни снимки. От онези снимки, за които навремето хлапетата трябваше да плащат на един стар инвалид на улица „Плъм“ по долар парчето, а сега човек може да си купи цяло списание с такива за седемдесет и пет цента в самия център на града. Върховният съд, старчоци, които позволяват небето да се срути. Били е една глава по-висок от Нелсън, загорял от слънцето, докато Нелсън е наследил тъмния си тен от майка си, и двамата са с коса, която покрива ушите, тази на момчето на Фознахтови е по-руса и по-къдрава.

— Мамо, искаме да слезем долу и да покараме мотора на паркинга.

— Върнете се след час — казва им Пеги. — Ще ви приготвя вечеря.

— Нелсън хапна сандвич с фъстъчено масло, преди да тръгнем — обяснява Заека.

— Типично мъжко готвене — казва Пеги. — Къде всъщност ще ходиш довечера, изтупан в тоя костюм?

— Никъде специално. Казах на един познат, че може да се видя с него. — Не казва, че става въпрос за негър. Внезапно го връхлита стряскащата мисъл, че би трябвало да изведе нея. Тя е облечена като за излизане; но не е така наконтена, че да изглежда, че не смята да си остане вкъщи за вечерта. Подава й нейния джин с тоник. Най-добрата защита е нападението. — Сигурно нямаш мента или зелени лимони, или нещо такова?