Джон Апдайк - Заека се завръща

Оскубаните й вежди се повдигат:

— Не, в хладилника има само обикновени лимони. Мога да изтичам до бакалията, ако искаш. — Не е само ирония, използва мърморенето му, за да плете уют.

Заека се разсмива, за да си вземе думите назад:

— Забрави, просто съм свикнал с баровете, където има всичко. Вкъщи пия само бира.

Тя се засмива в отговор. Напрегната е като учителка, изправена пред първия си клас. За да накара и двамата да се отпуснат, той сяда в един фотьойл от мека кожа, който издава съскащ звук:

— Хей, това е красиво — обявява той, като има предвид гледката, но го казва твърде рано, тъй като от този нисък фотьойл гледката изхвръква извън полезрението му и се превръща единствено в небе; разредена ярка боя, с ивици като сланина в бекон.

— Трябва да чуеш Оли как се оплаква от наема.

Пеги сяда не в друг фотьойл, а върху плоската решетка, през която радиаторът под прозореца диша. Разположена е така срещу него и малко над равнището му, че той вижда голяма част от краката й. — Лъскава кожа, натъпкана с плът до безформеност. Все пак тя му показва каквото има, чак до триъгълника на бикините си, което е още едно от предимствата да живееш през 1969 година. Миниполите и онези списания: какво пък, по дяволите, винаги сме знаели, че жените имат чатал, защо да не го узаконим? Един тип във фабриката беше донесъл списание, което, честна дума; беше само путки, размазани некачествени снимки в четири цвята, но все пак путки, снимани обърнати обратно или изотзад, а момичетата, прикачени към тях, са изплезили език и разперили ръце върху коремите си, опитвайки се всячески да прикрият колко глупаво се чувстват. Доста приятни неща, всъщност са това путките. Без Върховния съд това може би никога нямаше да стане ясно.

— Хей, как е старият Оли?

Пеги вдига рамене:

— Обажда се. Обикновено, за да отмени неделята си с Били. Знаеш, че никога не е бил семеен тип като теб.

Заека се учудва, че го определя така. Явно започва да става твърде питомен. Пита я:

— Как си прекарва времето?

— О — казва Пеги и тромаво извръща тялото си, така че Заека вижда, уловени в светлината от прозореца, мехурчетата на тоника в питието й, което, изненадващо, е почти изпито. — Дрънчи из Брюър с една сюрия мошеници. Предимно музиканти. Често ходят във Филаделфия и в Ню Йорк. Миналата седмица ходи на ски в Аспен и ми разказа всички подробности, включително и за момичетата. Върна се толкова почернял в лицето, че плаках дни наред. Навремето никога не можех да го накарам да излезе навън, когато имахме онази къща на „Франклин стрийт“. А ти как си прекарваш времето?

— Работя. Мотая се из къщата без настроение, заедно с детето. Зяпаме телевизия и играем на топка в задния двор.

— Заради нея ли си без настроение, Хари? — С непохватно движение на ханша жената се измества от радиатора с втренчени от двете му страни кривогледи очи, така че решава, че той е целта й, и се свива. Но тя тежко се понася покрай него, и потраквайки отново напълва чашата си. — Искаш ли още едно?

— Не, благодаря. Още се мъча с това. Трябва да тръгвам след минутка.

— Толкова скоро — напява тя скрито, сякаш си припомня началото на някаква песен в миниатюрната си кухня. Отдалече под прозорците им се надига свирещият, кашлящ звук на момчетата върху мотора. Звукът пикира и се вие като хищен ястреб. Отвъд него е мърморенето на брюърското пътно движение, постоянно като морето; отделен автомобилен клаксон, проблясък фосфоресцираща светлина. От кухничката, сякаш е приготвяла тази мисъл във фурната, Пеги се провиква: — Тя не го заслужава. — След това тялото й е зад гърба му, гласът й е над главата му. — Не знаех — казва тя, — че я обичаш толкова много. Мисля, че и Дженис също не го знае.

— Е, човек свиква с другия. Освен това, обидно е. С някакво имигрантче. Трябва да го чуеш как плюе американското правителство.

— Хари, ти знаеш какво мисля. Сигурна съм, че знаеш какво мисля.

Не знае. Няма никаква представа. Тя явно смята, че той чете мислите, отпечатани върху бикините й.

— Мисля, че тя се отнесе ужасно с теб. Последният път, когато обядвахме заедно, й го казах. Казах: „Дженис, опитите ти да се оправдаеш не могат да ме впечатлят. Изостави мъж, който се върна при теб, когато имаше нужда от него, и изостави сина си в момент от развитието му, в който е изключително важно да бъде в стабилна домашна обстановка“. Казах й го право в лицето.

— Всъщност, хлапето ходи в гаража доста често и се вижда с нея там. Тя и Ставрос го извеждат на обяд по заведения. В известен смисъл все едно си е спечелил чичо.