Джон Апдайк - Заека се завръща

— Не е евтин, почти най-хубавият е, който има, а и освен това ти дори и такъв нямаш…

— Не бих приел такъв дори да ми го даваше…

— Така, че кой си ти, че да ми говориш така.

— Хей, кротко, кротко — казва Хари — ще го дадем на поправка. Аз ще платя.

— Недей да плащаш, татко. Никой не беше виновен. Просто той е толкова разглезен.

— Ах ти, дребосък такъв! — казва Били и го удря, почти както преди три седмици Хари бе ударил Дженис, силно, но търсейки място, което да може да понесе удара. Хари ги разтървава, стисвайки ръката на Били, така че хлапето млъква. Това хлапе ще бъде здраво един ден. Ръката му вече е жилава.

Пеги тъкмо успява да фокусира нещата, вътрешностите й се наместват след целувката.

— Били, тези неща ще продължават да се случват, ако упорстваш с тези опасни игри. — На Хари казва: — Дявол да вземе Оли, задето му го купи. Мисля, че го направи, за да ме вбеси. Знае, че мразя всякакви машини.

Хари решава, че Били е този, с когото трябва да се говори.

— Хей, Били, да се върне ли Нелсън обратно вкъщи или все пак искаш да остане да пренощува?

Сега и двете момчета надават вой Нелсън да остане за през нощта.

— Татко, не е нужно даже да идваш да ме взимаш. Ще се прибера с колелото рано сутринта, вчера го оставих тук.

Така че Заека пуска ръката на Били, целува Нелсън някъде около ухото и се опитва да открие здравото око на Пеги, за да погледне в него.

— Дообре. Ще тръгвам.

Тя казва:

— Трябва ли наистина? Остани. Не може ли да ти предложа вечеря? Още едно питие? Още е рано.

— Оня тип ме чака — излъгва Заека и заобикаля мебелите й, за да стигне до вратата.

Тялото й го преследва. Обърканите й очи блестят в орбитите си, които сякаш са от хартия, а устните й са придобили онзи отпуснат вид, типичен за целуваните устни; той устоява на лакомия импулс да си купи още една кутийка „Дотс“.

— Хари — започва тя и се накланя към него, все едно се е препънала, но не го докосва.

— Да?

— Аз обикновено съм си тук. Ако… нали знаеш.

— Зная. Благодаря за джина. Гледката ти е страхотна. — След това протяга ръка и потупва не точно задника й, а хълбока. Твърде широк, твърде корав, но достатъчно жив под дланта му, кара го да се чуди, когато вратата й се затваря, защо слиза надолу с асансьора и излиза навън.

Твърде е рано, за да се види с Бучанан. Тръгва пеша обратно по улиците на Западен Брюър към „Уайзер“, през избледняващата лятна светлина и звуците от далечни игри, от подрънкването на чинии в кухненските мивки, от телевизори, от които долита приглушен говор, механично примесен със смях и аплодисменти, от коли, шофирани от тийнейджъри, които пилят гуми и форсират на ниски предавки. Деца и възрастни мъже седят на стълбите на верандите си до оловносиви щайги с бутилки мляко. Някои участъци от тротоара са от наредени тухли, тези квартали, най-старите в Западен Брюър, близо до реката, са претъпкани, тихи, бедни. Между дърветата, неподвижно стърчащи водни помпи, водомери и пътни знаци, някои от тях истински билбордове в бяло на зелен фон, насочват шофьорите към магистралите, чийто номер е изписан върху федералния щит или знака на група обединени щати. От тези скрити пресечки, тротоари и асфалтови улички на Западен Брюър, удобно омачкани като стари дрехи, човек може да намери пътя към Филаделфия, Балтимор, Вашингтон, столицата на страната Ню Йорк, центърът на търговията и модата. Или пък в другата посока да открие Питсбърг и Чикаго. Но под тези внушителни метални указатели за пространство и движение се мотаят дебели мъже по долни ризи, възрастни дами преминават от една клюка на друга, с провинциалната поклащаща се походка на събирачки на яйца, кучета спят свити до изстиващия бордюр, а деца с хокейни стикове и бухалки с омотани в скоч дръжки неуверено удрят свистящи топки и кожени елипси, ваейки себе си в следващото поколение атлети и астронавти. Очите на Заека смъдят в здрача, в този дим на неговата същност, в тези безобидни замрели квартали. Толкова много любов, твърде много любов, тя ни разлага, кара ни да се пръсваме като пухчетата на глухарче. Той спира в една квартална бакалия, за да си купи шоколад „ОʼХенри“, след това в „Бъргър Блис“ на улица „Уайзер“ — ослепителен сред паркинга, като насред езеро, за един специален лунен двоен чийзбургер с американското знаме, забито в хлебчето, и ванилов шейк, който към дъното има вкус на химически отпадъци.

Вътре в „Бъргър Блис“ е толкова светло, че ноктите на ръцете му, с техните големи синкави полумесеци, проблясват, а монетите, с които плаща, изглеждат като метално иманярско съкровище. Отвъд езерото от светлина се стеле враждебна тъмнина. Той излиза навън, покрай тъмна банка, обслужваща само шофьори, и прекосява моста. Високи, стройни, разклонени лампи върху гигантски стъбла като на цветя пращат надолу лунна светлина, на която бързащите коли до една изглеждат лилави. На моста няма други лица, освен неговото. От средата му Брюър прилича на мрежа, към която са залепнали светещи капчици. Маунт Джъдж се е слял с нощта. Светлото петно, което е хотел „Пинакъл“, виси като звезда.