Джон Апдайк - Заека се завръща

— Живея сам — признава Хари и добавя — с детето.

— Гледай ти! — казва Бучанан, като леко се полюшва.

Заека смънква:

— Докато се оправят нещата.

— Намираш ли си женски?

Хари явно е зяпнал, защото Бучанан побързва да обясни:

— На мъжа му трябва женска. Къде е баща ти напоследък? — Въпросът следва незабавно след твърдението, въпреки че няма явна връзка.

Заека е объркан и обиден, но понеже Бучанан е негър и не знае как да заобиколи въпросите му, казва:

— Взе си две седмици, за да може да кара майка ми до болницата и обратно за някакви прегледи.

— Даа — проточва замислено Бучанан, двете изпъкнали възглавнички на устните му сякаш общуват една с друга чрез някакво тананикане; след това между тях се стрелва нова мисъл, която кара мустака му да потрепне. — Твоят баща ти е истински приятел, това е чудесно нещо. Това наистина е чудесно нещо. Аз никога не съм имал такъв баща, знаех кой е, мотаеше се из града, но никога не ми е бил баща, както твоят баща ти е баща. Никога не ми е бил приятел по този начин.

Хари нерешително провесва глава, без да знае дали да прояви съчувствие или да се засмее:

— Е — решава той да признае, — хем е приятел, хем е таралеж в гащите.

Коментарът се харесва на Бучанан, макар че първоначално уж раздразнено отрича. — О, недей да говориш така. Бъди благодарен, че имаш баща, на който му пука. Човече, не знаеш какъв късмет имаш. Само защото за задника на жена ти се грижат другаде не значи, че целият свят е пред катастрофа. Просто трябва да си намериш женска, тʼва е. Ти си голям човек.

Отвращение и възбуда се смесват в Хари; чувства се висок и блед редом до Бучанан, и женствен, тръпнеща мишена за присмех и нежност, и алчност едновременно. Когато разговоря с негри усеща сърбеж високо горе зад очните ябълки, може би защото техните изглеждат толкова воднисти и бялото им е жълтеникаво и възпалено. Цялото им същество изглежда като лъснато от болка:

— Ще се оправя — казва той с неохота, мислейки си за Пеги Фознахт.

Звънецът за края на почивката бие. Бучанан прегърбва рамене и пак се изправя, сякаш произнася присъда.

— Какво ще кажеш, Хари, да поизлезеш с някои от момчетата довечера? — казва той. — Ела в „При Джимбо“ към девет-десет да видиш какво може да излезе. Може нищо. Може нещичко. Така, както го даваш сега, просто се състаряваш. Стар, дебел и капризен, а това не подхожда на един хубав, едър мъж. — Той усеща, че Заека инстинктивно ще откаже; пъргаво вдига длан с цвят на сребърно лустро и казва: — Помисли си. Харесваме те, човече. Ако дойдеш, дойдеш. Няма проблеми.

Поканата бучи в ушите му през целия съботен ден. Имаше нещо в това, което каза Бучанан. Не му се живееше, от години не му се живееше, самото му тяло му го подсказваше. Следобедите буквите се размазват пред очите му, няма никакво желание да тича, извървява бавно дори онази примамлива отсечка виещ се тротоар по пътя към къщи, бори се със сънливостта преди вечеря, а след това не може да заспи, не може да го вдигне, дори колкото да удари една чекия, за да се успокои. Буди се всяка сутрин на зазоряване, независимо какъв ден е, просто нов ден, който жули очите му. Без да е ходил кой знае къде през живота си, някак си е видял всичко, и то го е виждал твърде често. Дърветата, времето, декоративната гипсова отливка, която се разсъхва и рони около входната врата, както забелязва всеки ден на излизане, къщата, построена от зелено дърво. Никаква вяра в живот след смъртта, никаква надежда за такъв живот, просто още твърде много от същото. И без това му се струва, че е живял два пъти. Когато се върна при Дженис, тогава започна вторият път за него; бедното дете сега изживява своя първи път. Бог да я благослови тази глупачка. Поне притежаваше достатъчно енергия да избяга. Жените с огън в чатала, който не угасва, отначало отказват мръсните предложения, а накрая полудяват в търсене на такъв, който още може да го вдига.

Миналата седмица се бе обадил в гаража, за да види дали тя и Ставрос се появяват на работа или само се чукат през цялото време. Милдред Круст беше вдигнала и го свърза с Дженис, която прошепна:

— Хари, татко не знае за нас, никога не ми се обаждай тук, ще ти се обадя по-късно. — И му се беше обадила късно същия следобед вкъщи, докато Нелсън бе в другата стая и гледаше „Островът на Гилигън“, и му беше заявила, студена като лед, така че едва разпозна гласа й. — Хари, съжалявам за всичката болка, която ти причинява това, но в този момент от живота ни е много важно да не позволим на чувствата на вина да ни мотивират. Опитвам се откровено да надникна в себе си, за да видя коя съм, и накъде би следвало да вървя. Искам ние двамата, Хари, да стигнем до решение, с което да можем да живеем. Вече е 1969 г. и няма причина двама зрели възрастни да се задушават един друг до смърт от чиста инертност. — След още няколко изречения от този „сорт“, тя затвори. Речникът й се бе обогатил, вероятно гледаше цял куп телевизионни шоупрограми на психиатрична тематика. Грешниците ще бъдат оправдани. Майната й. Мили Боже, майната й. Това си мисли той в автобуса.