Джон Апдайк - Заека се завръща

— А трябва ли да си станала?

Тя се засмива, смехът й е учудващо беззвучен, главата й се накланя назад, върхът и ноздрите на големия й нос проблясват, ръката й спира да потръпва.

— Знам какво говори Ърл. Иска да си лежа в леглото и човек би си помислил. Че вече съм се запътила. Лекарят. Иска да се разхождам. Трябваше да направя сладкиш. Ърл искаше. Да купи от онези безвкусни кексове от „Хафалоуф“. Къде е Дженис?

— А, за това. Ужасно съжалява, че не можа да дойде. Наложи й се да отиде с майка си в Поконос, стана много изненадващо.

— Понякога нещата наистина. Са изненадващи.

От горния етаж долита тънкият нетърпелив глас на Ерл Енгстръм, с нотка на преувеличено въодушевление.

— Приземили са се. Игъл е кацнал на Луната, момчета и момичета. Чичо Сам е на Луната!

— Точно там. Му е мястото — казва майка му и с едно грубо движение прокарва безформената си ръка покрай ухото, за да прибере кичур коса, изплъзнал се от кока, който още си прави. Странно, когато косата посивява става по-твърда. Казват, че продължава да расте, дори в гроба. Отваряш ковчега на някоя жена и вътре всичко е обрасло като вътрешностите на дюшек. И срамните косми ли? Странно, че там няма нужда от подстригване. Когато докосва ръката на майка си, за да й помогне да се качи по стълбите да видят предаването за Луната, кожата над лакътя й го разстройва — отпусната около кокала като месото на добре сварено пиле.

Телевизорът е в спалнята на майка му в предната част на къщата. В нея мирише като в мазето им, когато имаха две котки. Опитва се да си спомни имената им. Панси. И Уили. Уили, мъжката, толкова често се сбиваше с други котки, че коремът му се разрани и трябваше да го закарат в приют. По телевизията не дават снимки от Луната, чуват се само пукащи гласове, докато някакви картонени изрезки симулират какво точно се случва, а с електронни букви отдолу пише кой от пукащите гласове на кой човек е.

„… буквално хиляди малки, високи около метър, кратери в този район. — Казва мъж с гласа, който се опитваше да им продава настърган «Ралстън» между сериите на Том Микс. — Виждаме някакви заострени предмети на няколко стъпки от нас, които вероятно са високи около метър и имат ръбести краища. Също и някакъв хълм по пътя пред нас. Трудно е да се изчисли, но може би се намира на около един-два километра.“

Глас, идентифициран като Хюстън, казва: „Роджър, Транкуилити. Чуваме ви. Край“. В гласа прозира онази тексаска авторитетност. Произнасят думите с такава любов, като че ли самите те са ги измислили. Когато Заека беше разпределен във Форт Ларсън през 53-та, Тексас му се струваше като Луната, кафявата пръст стигаше до коленете му и го пронизваше като нож, набръчкан пурпурен хоризонт, небе по-голямо и пусто, отколкото можеше да си представи. За пръв път беше далеч от влажните зелени хълмове на Пенсилвания, и за последен. Всички имаха толкова хубави и решителни и любвеобилни гласове, дори момичетата в публичните домове. „Скъпи-и. Не си платил само за един път.“

Глас, наречен Колумбия, казва: „Звучи много по-добре от вчера. Слънцето грее под толкова нисък ъгъл, че теренът изглеждаше твърд като буца“. Като какво? Електронните букви уточняват: МАЙК КОЛИНС ГОВОРИ ОТ КОМАНДНАТА КАБИНА, КРЪЖАЩА ОКОЛО ЛУНАТА.

Транкуилити казва: „Набелязаното място за кацане наистина беше твърдо, Майк. Беше изключително неравно, изпъстрено с кратери и множество скали, някои от които бяха около три метра високи“.

В стаята на майка му има пожълтели от времето дантелени пердета, закачени от двете страни с изкуствени маргаритки, които в детските му очи бяха вълшебни; тапетите на розички и тръни се белят от стената при вентила на радиатора до един плюшен фотьойл, който събира прах. Когато беше малък, този фотьойл стоеше на долния етаж и той го удряше силно, за да види хвърчащите на талази прашинки, които танцуваха на лъчите на следобедното слънце. Тези завихрени прашинки му се струваха като отделни светове, всяка от тях една малка земя, а той стоеше на една от тях, немислимо малък, непоносимо малък. Късно следобед между кленовете в къщата се провираше малко слънчева светлина. Сега същите тези кленове се бяха разклонили и правеха светлината плътна, стаята беше сумрачна като мазе. Върху нощното шкафче са наредени изправени шишенца с лекарства и Библията. Върху стените висят избледнели снимки на двамата с Мим от гимназията. Спомня си, че бяха направени от един нахален дребен, дундест мошеник с посинели челюсти, който наричаше себе си „Студио“ и се промъкваше в салона на училището, решеше косата им с мокър гребен и принуждаваше родителите им две седмици по-късно да дадат парите за бледите им снимки с размер 8 на 10 см и за по едно календарче с мрачни цветове. Сега времето беше превърнало този мошеник в донор на спомени, които иначе завинаги щяха да бъдат изгубени. Слабичката розова глава на Заека прозира изпод русия му перчем, ушите му стърчат с един-два сантиметра повече от нормалното, очите му са неестествено сини като мрамор, дори долните му клепачи са по младежки подпухнали, а лицето на Мириам е пухкаво между лъскавите от шампоана, дълги до раменете кичури коса, извити навътре като на Рита Хейуърт, аленото й червило стои като значка върху снежнобялото й лице. И двете деца се усмихват в нищото, през зацапаните лещи на мошеника, от изпълнения с миризма на пот гимнастическия салон, от който долита смях, към майка си, която някои ден ще е на легло.