Джон Апдайк - Заека се завръща

— Къде беше тази сутрин? Кажи ми истината?

Накрая момчето отговаря:

— На Айзенхауер авеню.

— За да видиш дали колата на мама е там ли?

— Май да.

— И беше ли?

— Да.

— Влезе ли?

— Не. Просто погледах през прозорците известно време.

— Знаеше ли на кой номер да гледаш?

— 1204.

— Точно така.

Слизат на „Централна“ до гранитната Баптистка църква и тръгват нагоре по „Джексън“ към дома на родителите му. Улиците не са се променили през целия му живот. Къщите бяха построени прекалено близо една до друга, за да остане място за празни парцели, и бяха прекалено солидни, за да бъдат съборени, от червеникави тухли с лилава нишка, материал, който като дете Заека си мислеше, че е напукан като устните му през зимата. Кленове и кестени засенчват изпъстрените с пънове морави, обрамчени от малки заградени с тел лехи чемшир и барбери. Всичките къщи са близнаци, стабилно построени, с полегати покриви, верандите им са с тухлени стени и над всяка дъбова врата с полегати стъкла намигва полукръгло прозорче с мрачни църковни цветове. Като малък Заека си мислеше, че това прозорче е дете на прозорците над олтара в Лютеранската църква и следователно божие дете, един златно — лилав всевиждащ пазач, поставен на място, покрай което той, баща му, майка му и Мим минаваха по десетки пъти на ден. Сега, когато влиза със сина си, самият той техен син, не чука; къщата на родителите му му се струва задушаваща. Часовникът на секцията във всекидневната показва едва 4:20 ч., но тъмнината вече се е настанила: тъмни мокети, плътни дръпнати завеси, мъртви тапети, цветя в саксии, пълзящи по стъклата на прозорците. Навремето майка му все се оплакваше, че живеят във вътрешната част на ъглова къща, но когато Болтерови, старите им съседи, починаха и тяхната част от къщата беше обявена за продан, никой дори не се поинтересува колко струва и една млада двойка от Скрантън я купи. Жената беше бременна и ходеше боса, а мъжът работеше нещо в новата фабрика за електронни компоненти на шосе 422. Семейство Енгстръм още живеят в тъмната половина. Предпочитат я. Слънчевата светлина изгаря. Бяха изпратили него, Хари, да блесне пред света, но самите те прегръщаха собствените си сенки тук. Пред къщата на съседите им от другата страна, през две циментови пътечки, разделени с ивица трева, където живееше старият методист, с когото майка му се караше кой да окоси ивицата трева, вече цяла година стои табела с надпис ПРОДАВА СЕ. Сега хората искат повече въздух и пространство, отколкото тези сгушени квартали по хълма могат да им предложат. Къщата му мирише на презерватив — на миризми, прикриващи други миризми, пластове време, восък и аерозолен спрей и смърт, миришеше на сигурност.

Някаква фигура, една сянка, се приближава откъм кухнята. Очаква да е баща му, но това е майка му, тътри се, облечена в халат за баня, но все пак изправена, движеща се. Тя се навежда напред, без да се усмихва, за да приеме целувката му. Сбръчканата й буза е топла, ръката, която се подпира на китката му, е кокалеста и студена.

— Честит рожден ден, мамо. — Той притиска масажора към гърдите си, прекалено рано е да й го подари. Тя се втренчва в пакета, като че ли той държи щит между тях.

— На шейсет и пет съм — казва тя, търсейки думите, от което изреченията й сякаш свършват по средата. — Когато бях на двайсет. Казах на приятеля си, че искам да ме застрелят. Когато бях на трийсет. — Странното потръпване на устните й, докато се опитват да оформят мислите й, втренченият й поглед, немигащият, неразбиращ взор в нищото, от който очите й сякаш гледат над всичко, плашат Заека с усещането за пълна слепота, с образа на черна дъска, от която всички те ще бъдат изтрити.

— Казала си на татко това?

— Не на баща ти. На друг. Срещнах баща ти по-късно. Този другият, радвам се. Че не е тук да ме види така.

— На мене ми изглеждаш доста добре — казва й Заека. — Дори не мислех, че ще си станала.

— Нелсън. Как ти изглеждам. На теб? — Това е начинът й да покаже, че е забелязала момчето. Винаги го е изпробвала, поставяла го е в отбранителна позиция. Никога не му прости, че не се превърна в копие на Хари, че толкова много прилича на Дженис. Тези малки Спрингърови ръце. Сега нейните ръце, които почиват върху колана на халата й, непрекъснато се мърдат в паралитично подръпване.

— Добре — казва Нелсън. Предпазлив е. Разбрал е, че смелостта и бързият отговор са най-добрата защита.

За да отклони вниманието от детето, Заека пита: