Джон Апдайк - Заека се завръща

Гласът на баща му става дрезгав, когато прошепва:

— Хари, днес просто трябва да дойдете. Ще й разбиете сърцето, ако не го направите.

— Ще дойда, ще дойда, но…

Старият мъж е обвил ръката си като фуния около слушалката и дрезгаво го приканя:

— Може да й е за последно, знаеш. Последният й рожден ден.

— Ще дойдем, татко, поне част от нас. На Дженис й се наложи да замине.

— Как така й се наложи?

— Доста е сложно, нещо свързано с краката на майка й в Поконос, снощи реши, че трябва да замине, и аз не знам. Няма нищо притеснително. Всички сме добре, просто тя не е тук. Хлапето е тук, обаче — и за да докаже това, той се провиква — Нелсън!

Никой не му отговаря.

— Сигурно е излязъл с колелото, татко. Цяла сутрин се мотаеше наоколо. Кога искаш да дойдем?

— Когато ти е удобно, Хари. В късния следобед. Елате, колкото можете по-рано. Ще ядем печено телешко. Майка ти искаше да направи и торта, но лекарят каза, че ще й дойде много. Купих една готова от „Хафалоуф“. С маслена глазура, нали тази ти беше любимата?

— Тя има рожден ден, а не аз. Какъв подарък да й взема?

— Просто елате, Хари, това ще бъде най-големият й подарък.

— Добре, ще измисля нещо. Обясни й, че Дженис няма да дойде.

— Както казваше баща ми, Бог да го прости: „Можем само да съжаляваме“.

Веднъж започнал да официалничи, баща му не може да се спре. Заека затваря. Колелото на хлапето — ръждясало старо колело, марка „Швин“, отдавна се кани да му купи ново, и двата му калника се търкат в гумите — не е в гаража. Нито пък фалконът. Там са само тубите с бензин, тубата с газ, косачката, оплетеният градински маркуч (явно Дженис го е ползвала последна), едно гребло с изпочупени зъбци и зимните гуми на фалкона. Заека обикаля замаяно около къщата повече от час, без да знае на кого да се обади, останал без кола не иска да влезе вътре при телевизора. Започва да скубе плевели от крайните лехи, където през онова първо вълнуващо лято в собствена къща Дженис беше посадила луковици на цветя и храстчета. Оттогава насетне не бяха правили нищо, просто гледаха как азалиите умират, радваха се на нарцисите и ириса и оставяха флокса и плевелите да се борят, докато летата се нижеха едно след друго; Природата се губеше в Природата. Той продължава да плеви, докато не започва сам да си се представя като плевел, а ръката си с големи грозни луни на ноктите — като ръката на Господ, която избира и убива. Влиза вътре, отваря хладилника и изяжда един суров морков. Отново взима телефонния указател и търси Фознахтови, има две семейства с тази фамилия и две Оливърови. Отнема му известно време, докато разбере, че това с буквата „м“ му е познато, „м“ като Маргарет, просто са сложили инициала, за да отблъскват неприличните обаждания, въпреки че ако беше на тази вълна скоро щеше да разбере, че инициалите означават необвързани жени.

— Пеги, здрасти. Хари Енгстръм се обажда. — Произнася името си с леко гордо натъртване, бяха в едно училище и тя го познава от годините, когато беше някой . — Чудех се дали Нелсън не си играе при вас с Били? Преди малко излезе с колелото и не разбрах къде отиде.

— Не е тук, Хари, съжалявам — гласът й е натежал от ледена студенина от това, което знае, нали Дженис й изпя всичко вчера. След малко тя пита по-топло:

— Как вървят нещата?

Той усеща равнопоставеното им положение: — Оли ме напусна, Дженис те напусна — здрасти.

Казва бързо:

— Чудесно. Виж, ако Нелсън намине, кажи му, че го чакам. Трябва да ходим при баба му.

Когато му казва довиждане, гласът й отново изстива, като огромното втренчено, ледено лице на всички, които знаят. Нелсън като че ли е единственият човек в страната, който не знае, и това го прави още по-ценен. Но когато момчето се връща със зачервено лице и потна коса от натискане на педалите, казва на баща си:

— Бях при Фознахтови.

Заекът примигва и кимва:

— Добре. От тук нататък трябва да си казваме всичко. За момента съм ти и баща и майка.

Двамата обядват. Студено месо по ливански с гарнитура от ръж. Тръгват пеша по „Ембърли“ до „Уайзър стрийт“ и хващат автобус №12 към Източен Брюър. Тъй като е неделя, налага им се да чакат двайсет минути под безоблачното безцветно небе. На спирката на болницата се качва тълпа посетители, изпълнили дълга си, замаяни, с увехнали цветя и прочетени книги в ръце. В черната река под моста бръмчат лодки и оставят набръчкани следи от бяла пяна по водата. Едно чернокожо хлапе не си помества крака от пътечката между седалките, когато Заека се опитва да слезе, и го настъпва.