Джон Апдайк - Заека се завръща

— Май нашите не можаха да спечелят за тебе, Нели — казва той.

— Няма нищо, дядо. Играта беше добра.

Той се обръща към Хари в желанието си да каже нещо:

— Обаче онзи младият Текстлър е новодошъл.

Хари е раздразнен и замаян от двете бири на слънце. Не кани Спрингър вътре, а просто му благодари за всичко. Къщата е тиха като космоса. На кухненската маса лежи запечатан плик, адресиран просто „Хари“. В писмото вътре, написано с неуверения почерк на Дженис, с леко наклонени, скъпернически сбити букви, пише:

Хари, скъпи…

Трябва да замина за няколко дни, за да размисля. Моля те, не се опитвай да ме намериш или да ме проследиш, моля те. Сега е много важно всички да се уважаваме като хора и да си имаме доверие. Шокирана съм от идеята ти да задържа любовника си, защото смятам, че няма да е честно, но това ме накара да се зачудя дали изобщо означавам нещо за теб. Кажи на Нелсън, че съм заминала в Поконос с баба му. Не забравяй да му даваш пари за обяд на игрището.

„Джен“ — името й от времето, когато работеше в „Кролс“ като продавачка на солени ядки и на джобчето на униформата й беше избродирано името Джен. В онези дни през някои следобеди те отиваха в апартамента на Линда Хамашер на „Осма“. Хоризонтални розови лъчи на слънцето, докато залязваше зад огромната сива цистерна за газ. Чудото, когато тя му позволяваше да свали всичките й дрехи. Тогава имаше повече бельо: жартиери за разкопчаване, ластикът на чорапите й оставяше белези по кожата й. Джен. Това име за нея съдържаше всичките тези петнадесет години; досега бележките, които му беше оставяла из къщата, бяха подписани просто с „Дж.“

— Къде е мама? — пита Нелсън.

— Отишла е в Поконос — казва Заека, притискайки писмото към гърдите си, в случай че момчето се опита да го прочете. — Тръгнала е с маминка, краката й още повече са я заболели в тази жега. Знам, че ти звучи странно, но понякога така се случва. Двамата с теб можем да хапнем в „Бургер Блис“ довечера.

Лицето на момчето, изпъстрено с лунички и обрамчено от косата, която покрива ушите му, със стиснати пухкави устни и очи, хлътнали от страх да не направи грешка, изглежда погълнато, сякаш го слуша, както когато беше двегодишен, и бягството и смъртта шумоляха над него. Вероятно тогавашните му преживявания оформят това, което казва сега. Той уверено отговаря на баща си:

— Тя ще се върне.

Съботното утро е влажно и топло. По новините в осем часа казват, че през нощта отново са се чували откъслечни изстрели в Йорк и западната част на щата. Полицейският началник на Едгартаун, Доминик Дж. Арена, се очаква формално да предяви обвинения към сенатор Кенеди за напускане на мястото на злополуката. „Аполо-11“ е в орбита около Луната и „Игъл“ се подготвя за историческото си кацане. Заека не спа добре, изключва телевизора и тръгва да се разхожда по моравата, за да прогони главоболието от черепа си. Къщите в „Пен Вилас“ са притихнали, само от време на време по някоя кола изръмжава на път за католическата литургия. Нелсън слиза долу около девет, и след като му приготвя закуска, Хари пак си ляга с чаша кафе и неделния брой на „Брюърския Стандарт“. На първата страница на този нелеп вестник кучето Снупи лежи замечтано пред къщичката си и скоро Заека заспива. Хлапето изглеждаше уплашено. Момчето извиква и един беззвучен балон излиза от устата му. Когато се събужда, електронният часовник показва единайсет без пет. Малката стрелка се върти и върти, цяло чудо е, че винтчетата не се износват и превръщат в прах. Заека се облича — чиста бяла риза, от уважение към неделния ден — и слиза долу за втори път, все още с боси крака, усеща трохите под краката си, ергенско чувство. Къщата му изглежда огромна, изцяло негова. Взима телефонния указател и търси.

Ставрос, Чаз 1204 „Айзенхауер Блвд“

Не набира номера, просто гледа името и цифрите, като че ли очаква да види жена си, по-малка от точица, да изпълзява измежду буквите. Набира един номер, който знае наизуст.

Баща му отговаря:

— Да?

Отегчен глас на човек, готов да затвори на някой луд или продавач.

— Татко, здравей. Хей, надявам се, че не сте ни чакали онази вечер. Не можахме да дойдем и дори не успях да се добера до някой телефон.

Кратка пауза, не много продължителна, но достатъчна, за да му подскаже, че наистина са ги чакали.

— Не, решихме, че нещо се е случило, и си легнахме, както обикновено. Знаеш, че майка ти не се хаби да се оплаква.

— Да. Ами, виж, за днес.