Джон Апдайк - Заека се завръща

Докато се мие вътре, измъквайки стръкчета трева от ръкавите си, и си слага лепенка в основата на палеца (това беше нежно място; в училище се говореше, че можеш да разбереш колко чувствено е едно момиче по това колко дебела е тази част от ръката й), Дженис влиза в банята, затваря вратата и казва:

— Реших да му кажа. Ще му кажа, докато сте на мача.

Лицето й е изопнато и изпито. Влажни петна блестят отстрани на носа й. Подсмърчанията й отекват в облепените с плочки стени. Колата на Пеги Гринг изръмжава, докато си тръгва.

— Ще кажеш какво на кого?

— Ще кажа на Чарли. Че всичко свърши. Че ти знаеш.

— Казах ти да го задържиш. Не прави нищо поне днес. Успокой се. Пийни нещо. Гледай някой филм. Гледай пак онзи космически филм, ти проспа най-хубавите моменти.

— Това е страхливо. Не. Двамата с него винаги сме били честни един към друг и трябва да му кажа истината.

— Мисля, че просто си търсиш извинение да го видиш, докато съм заклещен на стадиона.

— Естествено, че ще си помислиш така.

— Ами, ако поиска да спиш с него?

— Няма.

— Да предположим, че поиска, като подарък за раздяла.

Тя се втренчва в него предизвикателно: тъмен поглед, кален в пещта на предателството. Мисълта го поразява: израстването е предателство. Друг път няма. Не можеш да стигнеш някъде, без да си тръгнеш от другаде.

— Тогава ще го направя — казва.

— И къде ще го намериш?

— Във фирмата. През лятото в събота остава там докъм шест.

— И какъв аргумент ще му дадеш? За това, че искаш да скъсате?

— Ами, това, че си разбрал.

— Ами, ако те попита защо си ми казала?

— Ясно е защо съм ти казала, казала съм ти, защото съм ти жена.

Изпод клепачите й се търкулват сълзи и напрежението в лицето й се отпуска като при Нелсън, когато споделя някаква тревога — двойка в училище или дребна кражба, или пък главоболие. Хари се противопоставя на желанието си да я прегърне, не иска пак да се почувства вдървен. Тя залита, опитвайки се да се задържи права, докато хлипа, сяда на ръба на ваната, найлоновата завеса се опира в рамото й.

— Няма ли да ме спреш? — казва накрая.

— За какво да те спра?

— Да се видя с него!

Сега, когато този богат дар на скръбта й му се предлага, той може да си позволи да бъде жесток. Хладно казва:

— Не, виж се с него, щом искаш. Стига аз да не трябва да се виждам с копелето.

Избягвайки лицето й, той се поглежда в огледалото на шкафчето — едър, порозовял блед мъж, чиято брадичка вече се обезформя, тънките му устни са присвити в нещо като усмивка.

Чакълът в алеята отново изхрущява. От прозореца на банята той вижда квадратния сиво-кафяв капак на новата тойота комби на Спрингър и казва на Нелсън:

— Дядо е. Хайде да тръгваме.

А на Дженис казва:

— Спокойно, малката. Не предприемай нищо.

Сядайки до тъста си, закопчавайки тънките като спагети предпазни колани, той изпява:

— Купи ми малко фъстъци и захаросани пуканки.

Стадионът е в северната част на града, до която се стига през едно кръстовище детелина, покрай тухлените сгради на две стари трикотажни фабрики, по трилентова магистрала, покрай която през последните няколко години редица крайпътни ресторанти започнаха да се провъзгласяват за пенсилванско-холандски, с огромни реклами на холандци и шестоъгълни неонови табели ИСТИНСКА ХОЛАНДСКА КУХНЯ „ПЕНСИЛВАНИЯ“. ХОЛАНДСКА БИРА. Опитваха се да продават това, което едно време не можеха. Превръщаха мазната пържена храна и тестените изделия, от които дори на прасетата биха им излезли пъпки, в туристическа атракция. Минават покрай мястото на панаира, където всеки септември се събираха едни и същи раздърпани мошеници, и фермерите водят смърдящия си добитък, а Серафина — египетската изкусителка събличаше дрехите си за всеки селяндур, който й дадеше по някой долар отгоре. Първата гола жена, която беше виждал, беше Серафина, или майка й. Оставаше по обувки с високи токчета и черна маска и се навеждаше назад, разтваряше краката си и тръпнеше под ритъма на танца, движейки се в полукръг така, че всички изпънати глави (за късмет той беше висок още тогава) можеха да видят част от цепката й, вълнуващата гънка, от която им се повдигаше, непохватно прикрита със сноп коса, която на него му изглеждаше като залепена. Залепена прежда? Не беше сигурен. Не можеше да си го представи.

Спрингър клати глава за стачките в Йорк:

— Снайперистки обстрел четири поредни нощи, Хари. Накъде е тръгнал този свят? Толкова сме беззащитни, това ме поразява, толкова сме беззащитни срещу неколцина насилници. Всичките ни институции се основават на доверие.