Джон Апдайк - Заека се завръща

— Не ти ли харесва да гледаш? Навремето толкова ме беше срам.

Те вечерят в сумрака, все още голи, сандвичи със салам, които тя приготвя, и пият уиски. Къщата им остава тъмна, въпреки че другите около нея, досущ като тяхната, се осветяват. Тези съседни светлини и колите, които минават по „Виста Кресент“, хвърлят полегати свидетели в стаята им, отворените рафтове приличат на сенки на остри мечове, лампата хвърля сянка с формата на носорог, Нелсън се усмихва от училищната снимка в картонена рамка върху полицата, изпод запазващите спомена светлосенки на цветовете. За да разберат кога се е стъмнило напълно, Дженис включва телевизора и те отново се любят на фона на синкавите проблясъци на макетите на ракетата, имитиращи изстрелването, на стачкуващите пред разбитите магазини, на гребната лодка, акостирала във Флорида, след като е прекосила Атлантика, на комедиите и мелодрамите, на великите сиви лица, изплъзващи се като живак. Тялото й прилича на тясна ивица пясък, устата й — огромна черна пропаст, очите — дупки с искри в тях, а собственото му тяло — голо пространство, осветено от бомбардировките, безмълвно избухващи образи, по-груби от опитните игриви докосванията на Дженис, които пробягват по него, без да го наранят. Тя се извива и излива върху него месеците на нови познания, апетитът й го плаши, знаейки, че не може да го задоволи, както не може да задоволи апетита на Земята за смърт. Вината й се превръща в любов, любовта й — в ярост. Първият път беше прекалено бързо, но вторият беше сладък, със старание и пот, третият — напрегнато сладък, творение почти изцяло на духа, а четвъртият път — понеже четвърти път нямаше — беше тъжен. Обяздвайки бедрата му, с осветени от блещукането на телевизора разтворени срамни устни, тя свежда глава, косата й гъделичка корема му, и изплаква студени сълзи, като звезден прах, над отпуснатата кожа, която я е предала.

— Господи! — казва той. — Забравих, че трябваше да отидем у майка ми.

Сънува, че двамата с Чарли Ставрос карат на север една малка аленочервена тойота. Скоростният й лост е тънък като молив и той се притеснява, че ще го счупи, докато превключва скоростите. Освен това е с обувки за голф и му е трудно да натиска педалите. Ставрос седи до шофьорското място и обсъжда проблема с типичното си бавно мрънкане, а квадратните му, окичени с пръстени ръце, властно жестикулират. Линдън Джонсън го е помолил да стане вицепрезидент. Имали нужда от грък. Би искал да приеме, но не иска да напуска Брюър. Затова сега водят преговори да преместят поне лятната резиденция на Белия дом в Брюър. Има много свободни парцели, където да го построят, обяснява Чарли. Заека си мисли, че може би това е шансът му да се измъкне от печатницата и да си намери работа зад бюро. Бъдещето е в услугите и софтуера. Изпълнен с надежда, той казва на Ставрос: „Мога да ближа марки“. И му показва езика си. Пътуват по голяма магистрала на север към изоставените въглищни мини и оттам към пустошта на Пенсилвания. Но тук, в този регион с гори и езера, един чудат бял град изниква до магистралата — възвишение след възвишение от високи, подредени в редица къщи, бели като чаршафи, скупчени на хоризонта, един огромен град. Странно, че няма име. Те отбиват в покрайнините покрай някаква аптека и Ставрос му подава карта. На Заека му е трудно да разбере къде точно се намират. Столицата, отбелязана с око на бик, се казва просто Възход.

Възход, Възход… сънят е толкова неприятен, че той се събужда с главоболие и ерекция. Усеща члена си изтънял като стъкло и болезнен от многото секс с Дженис. Леглото до него е празно. Спомня си, че си легнаха след два, когато екранът на телевизора издаваше само бръмчащ звук. Чува звука от прахосмукачката от долния етаж. Станала е.

Облича домашните си дрехи, закърпени памучни панталони и блуза с поло яка с цвят на праскова, и слиза долу. Дженис е във всекидневната и чисти, бута сребърната тръба на прахосмукачката напред-назад. Поглежда към него, изглежда стара. Сексът състарява. Свещениците са като момчета, старите моми побеляват чак след петдесетте. А ние, останалите, дяволът ни разяжда отвътре. Тя му казва:

— Има портокалов сок и едно яйце в тигана. Само да довърша тази стая.

Той оглежда къщата от масата в трапезарията. Вижда кухнята от едната страна и всекидневната, от другата. На сутрешната светлина мебелите, които определят живота му, изглеждат като паднали от Марс: фотьойл, покрит с изкуствена материя, оживена от сребърна нишка, диван с възглавнички на баклавички, ниска масичка, имитация на античен дърводелски тезгях, парче дърворезба, което всъщност е настолна лампа; нищо не е създадено, за да служи пряко на целите си; приспособления, направени да устоят на времето; нищо не идва пряко изпод човешка ръка. Мебели, сред които Заека е живял, но така и не е опознал; изработени от материали, чиито имена не знае, износени като на витрина на универсален магазин, остарели без нито веднъж да се подчинят на тялото му. Портокаловият сок е кисел, дори не е натурален замразен, а някаква химия с вкус на портокал.