Джон Апдайк - Заека се завръща

— Наистина, наистина се чукам с Чарли!

— О, боже, разбира се, че се чукаш — казва Заека нежно и заравя глава в гърдите й, за да се предпази от нейното драскане, докато се опитва да я обгърне, да я прегърне и да я вдигне.

— Обичам го. По дяволите, Хари, ние се любим непрекъснато.

— Добре — той простенва, съжалявайки, че онази светлина избледнява, избледнява екстазът от ударите му, от това, че я е разчупил. Сега тя отново ще се превърне в сакатата жена, за която трябва да се грижи. — Радвам се за теб.

— Правим го от месеци — настоява тя, извивайки се в опитите си да го заплюе отново, бясна от реакцията му. Той притиска драскащите й ръце отстрани на тялото й и я стисва силно. Тя се втренчва в него. Лицето й е диво, неподвижно, замръзнало. Търси думите, които ще го наранят най-много.

— Правя неща за него — казва — неща, които никога не съм правила с теб.

— Сигурен съм — промърморва той, с желанието ръката му да беше свободна, за да погали челото й, да я притисне. Той вижда блясъка по челото й, блясъка по кухненския балатум. Косата й се разсипва по разпръснатите извивки на мотивите по балатума, протрит пред мивката, където стои. От затлачения канал се носи лек мирис на гнило. Дженис се отдава на плача и облекчено се отпуска. Без усилия той я вдига и я пренася на дивана във всекидневната. Изпитва исполинска сила, прасците му треперят, сърповидната рана на дланта му от градинарските ножици го боли.

Тя потъва в мекия диван.

Той я подтиква да продължи с изповедта си като лекар, който лекува цирей:

— Той се люби по-добре от мен.

Тя прехапва език, опитвайки се да мисли, оценявайки падението си, опитвайки се да се спаси. Нечисти желания — да предпази кожата си, да бъде мила, точна — опетняват първоначалните й страх и ярост.

— Просто е различен — казва тя. — За него съм много по-вълнуваща, отколкото за теб. Сигурна съм, че това е най-вече защото не сме женени.

— И къде го правите?

Думите се завихрят покрай нея и помрачават погледа й — седалки на коли, одеяла, корони на дървета, видени през стъклата на колите, бежово-сивия мокет в тясното пространство между трите зелени метални бюра и сейфа, и плаката на „Тойота“, мотелски стаи с картонени стени и изпокъсани чаршафи, строгия му ергенски апартамент, претъпкан с масивни мебели и снимки на колоритните му роднини в сребърни рамки.

— На различни места.

— Искаш ли да се ожениш за него?

— Не. Не — защо казва това? Тази възможност разтваря пред нея цяла бездна. Тя не би искала това. Една врата, която винаги е предполагала, че води към градина; водеща към празнотата. Тя се опитва да привлече Хари надолу към себе си, лежи на дивана с една събута обувка, синините й започват да смъдят, докато той коленичи на мокета, след като я е пренесъл там. Остава неподвижен, когато тя го придърпва, като мъртъв, тя го е убила.

Пита:

— Толкова лош ли бях с теб?

— О, скъпи, не. Ти беше добър с мен. Върна се. Работиш в онова мръсно място. Не знам какво ми стана, Хари, честно, просто не знам.

— Каквото и да е — отговаря й той — сигурно още го усещаш.

Когато казва това, той прилича на Нелсън, едно нацупено, недоволно изражение, опитващо се да изкопчи нещо, да извади нещо на показ. Разбира, че ще трябва да се люби с него. Завладяват я противоречиви чувства — желание към този блед и лишен от косми непознат, отвращение от това желание, възхита от нюансите на предателството.

Той се отдръпва, изплашен да не я разочарова, оттласква се от дивана, сяда на пода и предлага да си говорят, за да възобновят баланса:

— Спомняш ли си Рут?

— Курвата, с която живя, когато избяга?

— Не беше точно курва.

— Както и да е, та какво за нея?

— Видях я пак преди няколко години.

— Спа ли с нея?

— О, боже, не, беше станала много порядъчна. Точно там е въпросът. Срещнахме се на „Уайзър стрийт“, тя пазаруваше. Толкова беше напълняла, че не я познах, мисля, че тя първа ме позна, нещо в погледа на тази жена ме привлече и тогава си спомних. Рут. Още си беше с онази огромна гъста коса. През това време тя вече ме беше отминала, известно време я следвах, но тя се мушна в „Кролс“. Реших да си изпробвам късмета, изчаках пред страничния вход, като си мислех, че ако излезе оттам ще я поздравя, а ако излезе от другите изходи, значи така е било писано. Чаках около пет минути. Не бях толкова заинтригуван. — Но докато казва това, сърцето му бие учестено, както тогава. — Точно когато си тръгвах, тя излезе нарамила две чанти, погледна ме и първото нещо, което каза, беше: „Остави ме на мира“.