Джон Апдайк - Заека се завръща

Дженис се отпуска назад. Казват, някъде го беше чела, че лекари били измерили кръвното налягане, докато го правиш, въпреки че как може човек да се концентрира с налепени за главата електроди, казват, че е най-добре, когато си го правиш сам. Хари почти се беше разбудил от разтърсването на леглото, обръща се тежко и провира ръка през кръста й, висок, бял, наедряващ мъж. Тя гали китката му с пръстите, с които го беше направила. Той е виновен. Той е като призрак, бял, мек. Беше се опитал да я сложи в ковчег както сложиха Ребека, когато горкото бебенце умря. Как притискаше телцето й към гърдите си, вече мъртва, чувстваше го й пищеше, огромен червен писък, като че ли, за да направи дупка, през която животът да се върне. Филмът отново връхлита в съзнанието й, огромното колело се върти на фона на черното кадифе заедно с величествената симфония, която наистина я разтърси, въпреки объркването, когато влезе в киното. Сега се носеше като балерина сред пръснатите планети в живота си, татко, Хари, Нелсън, Чарли — чувства оргазма си без него като предателство спрямо любовника си и плахо приближава пръстите с онзи приятен мирис на блато към устните си, мислейки, Ти.

На следващия ден, петък, вестниците и телевизията обсъждат само бунтовете на цветнокожите в Йорк, снайперистите, които ранили невинни фермери и обикновени хора по улиците; в какво се превръща този свят. Астронавтите приближават гравитацията на Луната. В късния следобед над Брюър се развихря гръмотевична буря, дъждът пердаши купувачите и работниците на път за вкъщи, принуждавайки ги да се крият под козирките на магазините, и измокря бялата риза на Хари преди двамата с баща му да успеят да се сгушат в бар „Феникс“.

— Липсвахте ни снощи — казва Ърл Енгстръм.

— Татко, нали ти казах, че няма да успеем, водихме детето на ресторант и после на кино.

— Добре, де, не ме изяждай с парцалите. Мислех, че не е сигурно, но няма значение, не ме убивай, само защото съм попитал.

— Казах само, че може да минем. Разочарована ли беше?

— Не го показа. Знаеш, че по природа майка ти е сдържана. Разбира, че си имате проблеми.

— Какви проблеми?

— Как беше филмът, Хари?

— На детето му хареса, аз не знам, не можах да го схвана много, но пък и не се чувствах много добре от нещо, което ядох. Заспах като заклан, веднага щом се прибрахме.

— А на Дженис хареса ли й? Забавляваше ли се?

— Откъде да знам. На нейната възраст редно ли е да се забавляваш?

— Надявам се, че онзи ден не съм си врял носа, където не ми е работа.

— Мама още ли беснее на тази тема?

— Малко. Успокой се, мамо, казвам й, хайде успокой се. Хари е голямо момче, той е отговорен гражданин.

— Да — признава Хари — може това да ми е проблемът. — И потръпва. Ризата му се е намокрила и той усеща жестокия студ в бара. Поръчва си още едно дайкири. Звукът на телевизора е намален и по него показват откъси за полицаи в Йорк, които обикалят улиците по трима-четирима, след това кадри от патрули във Виетнам, момчета с изписани по лицата умора и страх, и Хари се чувства зле, че не е там с тях. След това на екрана се появява лудият по славата норвежец, който се отказал да прекоси Атлантика с хартиена лодка. Дори звукът на телевизора да беше усилен, думите му щяха да бъдат заглушени от шума в бара: въодушевлението от бурята и факта, че беше петък вечер.

— Мислиш ли, че ще можете да наминете довечера? — пита баща му. — Не е нужно да стоите дълго, само около петнайсет минути. За нея ще означава много, особено сега, когато Мим никаква я няма, дори не ни праща картички.

— Ще говоря с нея — казва Хари, имайки предвид Дженис, въпреки че си мисли за Мим, която се продава по Източния бряг, същата Мим, която водеше да се пързалят по „Джексън Роуд“, а снежинките падаха по качулката й. Представя си я на някое парти, с лице от восък или излегнала се край някой басейн, току-що намазана с плажно масло, докато под чадъра до нея някой мазен гангстер с пура, бодната по средата на лицето като втори пенис, докато я вади от устата си. — Но не й давай много надежди — добавя той, имайки предвид майка си. — Със сигурност ще дойдем в неделя. Трябва да бягам.

Бурята е отминала. Слънцето се процежда през разкъсаните облаци, изсушавайки асфалта. Петната приличат на карта: една разкисната хартиена носна кърпичка задържа малко островче вода около себе си. Дебели носачи и кльощави негри безделници се появяват усмихнато от навеса на един затворен магазин за обувки. Надрасканата табела на спирката, хартиените опаковки, разпилени около кофата с надпис ПАЗЕТЕ БРЮЪР ЧИСТ и капак, приличащ на летяща чиния, надупченият и изпъстрен с коловози асфалт греят в целия си блясък след отминалия потоп. Разпръснатите кърпички и разпокъсани мастиленосини буреносни облаци се понасят на изток през хребета на Маунт Джъдж и небето отново придобива пустия и неясен влажен оттенък на Пенсилвания. У Заека отново се надигна някаква тревожност, която търси изход в гнева.