Джон Апдайк - Заека се завръща

— О, горките шибани индианци — казва Хари. — И какво трябваше да направим, да ги оставим да превземат целия континент, за да си направят лагерен огън? Извинявай, Тонто.

— Ако го бяхме направили, сега щяхме да сме по-добре.

— И нямаше да сме никъде. Те ни пречеха.

— Добре — казва Ставрос. — Сега ти пречиш. — И добавя — Бледолики.

— Нека да дойдат — казва Заека и в този момент наистина е като бастион на предизвикателството. Нежният син пламък в очите му се е превърнал в студен огън. Той ги предизвиква с поглед. Втренчва се в Дженис, мургава и напрегната, като индианска жена. Ще му се да я заколи.

Тогава синът му задавено казва през напиращите сълзи:

— Татко, ще закъснеем за филма!

Заека поглежда часовника си и вижда, че имат четири минути, за да стигнат до киното. Хлапето е право.

Ставрос се опитва да помогне, бащински загрижен като мъжете, които нямат деца и смятат, че те могат да бъдат измамени за основни неща.

— Началото е най-тъпата част, Нели, няма да пропуснеш космическите сцени. Трябва да опиташ малко баклава за десерт.

— Ще изпусна пещерните хора — изхлипва Нелсън задавено, сълзите му почти са потекли.

— Май трябва да тръгваме — казва Заека на другите двама възрастни.

— Много е грубо спрямо Чарли — отбелязва Дженис. — Наистина грубо. И без това няма да успея да остана будна до края на този безкраен филм, ако не пийна кафе. — А на Нелсън казва:

— Баклавата е наистина вкусна. Мед и кори от тънко тесто, точно от онези сухи неща, които обичаш. Опитай се да проявиш разбиране, Нелсън, родителите ти толкова рядко ходят на ресторант.

Разкъсан, Заека предлага:

— Или пък можеш да опиташ онова нещо, което искаше да ядеш за основно ястие — сочен пай или каквото там беше.

Сълзите потичат, напрегнатото лице на детето се сгърчва:

— Вие ми обещахте — той плаче неконтролируемо и крие лицето си към бялата гола стена.

— Нелсън, разочарована съм от теб — казва му Дженис.

Ставрос казва на Заека, отново пъхайки онзи молив зад ухото си:

— Ако искаш ти тръгвай, а аз ще я докарам до киното след десет минути, като си изпие кафето.

— Това е възможен вариант — казва Дженис бавно, лицето й предпазливо се прояснява като увехнало цвете.

Заека казва на Ставрос:

— Добре, благодаря. Много мило от твоя страна, много мило, че ни изтърпя, и извинявай, ако съм казал нещо прекалено агресивно. Просто не мога да слушам някой да говори срещу Щатите. Сигурно е на психическа основа. Дженис, имаш ли пари? Чарли, кажи й колко дължим.

Ставрос отново прави онзи властен малък жест с отворена нагоре длан:

— Нищо не дължите. За моя сметка е.

Няма място за възражение. Изправяйки се, самият той нетърпелив да види пещерните хора (сурово месо, кокал, който се превръща в космически кораб), Заека изпитва чувството за истинско семейно щастие, сред всички в този ресторант, където двойката от „Пен Парк“ си плаща сметката, като че ли слага някое бебе да спи. Това го кара да каже на Дженис, за да развесели малко Нелсън:

— Утре ме подсети да се обадя на баща ти за билетите за бейзболния мач.

Преди Дженис да отговори, Ставрос казва, вече готов да угоди:

— Той е в Поконос.

Когато Чарли нарече Хари „Бледолики“, Дженис реши, че това е краят. От начина, по който Хари погледна към нея, а очите му бяха заплашително ледено сини, и после, когато Чарли се изпусна, че баща й не е тук, вече беше сигурна, че това наистина е краят, но някак не беше. Може би филмът ги вцепенява. Толкова е дълъг, и след онази психарска сцена, в която героят каца на планетата и се превръща в съсухрено старче с бяла перука, главата я заболява, но тя кара към къщи, решена да говори открито, да си признае и да го предизвика да реагира по някакъв начин. Единственото, което може да направи, е да избяга и това може да й дойде като облекчение. Изпива чаша вермут в кухнята, за да се подготви, но Нелсън затваря вратата към стаята си на горния етаж, а Хари влиза в банята, и когато самата тя излиза оттам с вкус на паста за зъби и вермут в устата, Хари вече лежи под завивките и само главата му се показва. Дженис ляга до него и се заслушва. Дишането му е равномерно като прилива и отлива. Тя лежи будна като луната.

През десетте минути за кафе, които се превърнаха в двайсет, тя беше казала на Чарли какво безразсъдство беше проявил като дойде в ресторанта, при положение че знаеше, че тя ще ги доведе. Той й беше отговорил как е решил, че това е искала и затова му е казала, че ще ги накара да отидат. Тогава тя мълчаливо си беше помислила, че той не разбира влюбените жени, че самото отиване в неговия ресторант и яденето на неговата храна е достатъчен жест на любов от нейна страна. Не беше нужно да предизвиква проблеми, като се появява. Това дори беше загрубило чувството й. Защото, когато той се появи, цялата й предпазливост се изпари, и ако вместо да пие кафе с нея той я беше поканил да отиде с него в апартамента му, тя щеше да се съгласи и дори наум преговаряше как щеше да каже на Хари, че изведнъж й е прилошало. За щастие, той не й беше предложил, изпи си кафето, плати сметката и я остави пред купола на киното, както беше обещал. В това отношение мъжете бяха стриктни, искаха да спазят обещанията си един към друг, жените бяха над това, така бяха устроени. Когато се любеха, Чарли я продаваше на самата нея, промърморваше имената на частите от тялото й, наричайки ги с думи, които Хари използваше само когато беше ядосан. Отначало тя се беше съпротивлявала, но после се отпусна, когато разбра, че за Чарли те бяха част от любовния му речник, неговият начин да поддържа ерекцията си, продавайки й собствената й путка. Тя не се стряскаше, както при Хари, когато знаеше, че не може да издържи дълго. Чарли се сдържаше до безкрай, дебела сладка играчка, с която можеше да прави каквото си поиска; плюшеното й мече. Отначало се беше стъписала от допира до мъха по гърба му, беше й се сторило необичайно, но не беше, много мъже все още бяха такива. Пещерни хора. Пещерни мечки. Дженис се усмихва в тъмното.