Джон Апдайк - Заека се завръща

— Господи, именно. Ще стане точно както в Япония, ако ни оставят. Точно това искаме да направим — да превърнем страната им в богата, просперираща държава с магистрали и бензиностанции. Ами Л. Б. Дж. 9 9 Линдън Бейнс Джонсън — 36-ти президент на САЩ, встъпил в длъжност след убийството на Кенеди. — Б.пр. , Господи, със сълзи на очите по телевизията, сигурно сте го видели, едва не предложи да направим Северен Виетнам петдесет и първия щат на шибаните Щати, само и само да спрат бомбите. Молим им се да си организират някакви избори, каквито и да са, а те предпочитат да хвърлят бомби. Какво повече можем да направим? Опитваме се да се раздаваме, това е цялата ни външна политика — да се раздаваме, за да направим ония дребни жълти хорица щастливи, а такива като тебе седят по ресторантите и се жалват. Господи, колко сме скапани.

— Мислех, че ние сме тези, които хвърлят бомбите.

— Вече спряхме. Спряхме, нали затова марширувахте всички вие либералите и докъде ни докара това? — той се навежда напред, за да произнесе отговора по-ясно. — До никъде.

Двойката, която си шепне в другия край на стаята, учудено поглежда към тях; роднините през две сепарета са притихнали и ги слушат. Нелсън отчаяно се изчервява, очите му болезнено горят в ябълките му.

— До никъде — повтаря Хари по-тихо. Навежда се над покривката до потреперващите маргаритки. — Сега предполагам, че ще кажеш „напалм“. Тази шибана вълшебна думичка. Те погребват селските вождове живи и хвърлят мини в болниците вече двайсет години и заради напалма са кандидати за наградата за мир „Албърт Ф. Швайцер“. Ф, Ъ, Ш — кии.

Отново е повишил глас, обезумял от мисълта за предателството и неблагодарността, които оскверняват знамето, оскверняват самия него.

— Хари, ще ни изгонят заради тебе — казва Дженис, но той забелязва, че тя е весела, превъзбудена, доволна.

— Започвам да схващам мисълта му — казва й Ставрос. — Ако те разбирам правилно — казва той на Заека — ние сме като майка, която кара детето си да пие лекарството, което е полезно за него.

— Точно така. Правилно си разбрал. Такива сме. И повечето от тях искат да изпият лекарството, умират за него, а шепа луди в черни пижами предпочитат да ги заровят живи. Каква е теорията ти? Че сме там заради ориза? Теорията на Чичо Бен? — Заека се изсмива и прибавя: — Лошият Чичо Бен.

— Не — казва Ставрос, протягайки ръце върху карираната покривка, втренчил предпазлив равен поглед в гърлото на Хари. Хари забелязва това. Защо? — Теорията ми е, че това е грешна борба за власт. Не че искаме ориза, просто не искаме той да е техен. Нито пък магнезият. Или пък крайбрежната ивица. Толкова дълго време играем шах с руснаците, че не сме забелязали, че сме изпаднали зад борда. Белите вече не работят в жълтите страни. Съветниците на Кенеди, които смятаха, че могат да управляват света от кабинета на президента, натиснаха копчето и не стана нищо. След това Осуалд победи Джонсън на изборите, който беше достатъчно тъп да реши, че е нужно само по-твърда ръка върху копчето. Така че двигателят прегря, получихме инфлация и разпадане на пазара, от една страна, и университетски бунтове, от друга. А сред всичко това, четирийсет хиляди синове на американски майки бяха убити от скапаните жълти. На хората вече не им се нрави синовете ни да измират из джунглата. Може би никога не им се е нравело, но са го смятали за необходимо.

— А не е ли?

Ставрос примигва:

— Разбирам. Значи смяташ, че войната е необходима.

— Да, и по-добре да е там, отколкото тук. По-добре малки войни, отколкото големи.

Ставрос казва с ръце на ръба на масата, готов да удари:

— Но на теб това ти харесва — ръцете му се стоварват отгоре. — Според теб, приятелю, избиването на жълти бебета е правилно.

Думата „приятелю“ не звучи правдоподобно.

Заека го пита:

— Ти къде си служил?

Ставрос вдига рамене и се изпъчва.

— Бях в 4-Т. Телеграфист. Чух, че по времето на Корея си бил в Тексас.

— Бях там, където ми казаха да отида. И пак бих го направил.

— Браво на теб. Ти си това, което прави Америка велика. Истински боец.

— Той е от тихото мнозинство, но непрекъснато вдига шум — казва Дженис и поглежда към Ставрос с надежда да получи отговор на саркастичната си забележка. Господи, колко е тъпа, независимо че задникът й се е пооформил с възрастта.

— Той е нормален продукт — казва Ставрос. — Той е типичният добродушен империалистически расист.

Заека осъзнава, от внимателния равен тон, с който казва това и от онази усмивчица, като че ли току-що е продал на някой кола, че Чарли флиртува с него; има смътното чувство, че го молят за съюзничество.