Джон Апдайк - Заека се завръща

Чуква яйцето си в тигана, намалява огъня и виновно се сеща за майка си. Дженис изключва прахосмукачката, приближава се, сипва си кафе и сяда срещу него да му прави компания. От недоспиването под очите й има тъмносини кръгове. Той я пита:

— Ще му кажеш ли?

— Предполагам, че ще трябва.

— Защо? Не искаш ли да го задържиш?

— Какво говориш, Хари?

— Задръж го, ако това те прави щастлива. Аз явно не успявам, така че давай, докато се наситиш.

— Ами ако никога не се наситя?

— Тогава ще трябва да се ожениш за него.

— Чарли никога не би се оженил.

— Кой го казва?

— Той сам го каза веднъж. Попитах го защо и той не ми отговори. Може би има нещо общо с онзи шум на сърцето. Но това беше единственият път, когато говорихме по този въпрос.

— За какво изобщо си говорите двамата? Освен в каква поза да го направите следващия път.

Можеше да подскочи при тази подигравка, но тя не го прави. Спокойна е, открита и суха тази сутрин и това го радва. Една по-сурова жена, която не познава, се разкрива пред него. Имаме струни, които някой друг трябва да дръпне.

— Не си говорим много. Обсъждаме разни дребни неща, това, което виждаме през прозореца, нещата, които сме правили като деца. Той обожава да ме слуша. Като малък е живял в най-бедната част на Брюър, градче като Маунт Джъдж му се е струвало прекрасно. Вика ми богата кучка.

— Дъщерята на шефа.

— Недей, Хари. Говорихме за това снощи. Ти не можеш да разбереш. Нещата, които обсъждаме, ще ти се сторят глупави. Чарли наистина има дарбата да превръща всичко във вълнуващо преживяване — вкусът на храната, небето, клиентите, които влизат в автосалона. Ако успееш да преминеш през защитната му стена и тази маска на суров тип, ще видиш, че е много схватлив и любвеобилен. Снощи, когато ти си тръгна, той се почувства ужасно, че те предизвика да кажеш повече, отколкото искаше. Мрази да спори. Обича живота, наистина, Хари. Той обича живота.

— Всички го обичаме.

— Всъщност не е точно така. Мисля, че начинът, по който нашето поколение е възпитано ни пречи да обичаме живота. А Чарли го обича. Това е като дневната светлина. Искаш ли да ти кажа нещо?

— Естествено — съгласява се той, съзнавайки, че ще го заболи.

— Любенето през деня е най-приятно.

— Добре. Успокой се, казах ти да задържиш копелето.

— Не ти вярвам.

— Само при едно условие. Опитай се детето да не разбере. Майка ми вече знае, хората, които й ходят на гости, са й казали. Целият град знае. Ясно е като бял ден.

— Престани — казва Дженис и се изправя. — По дяволите майка ти, Хари. Единственото нещо, което е направила за нас, е да трови брака ни, а сега се дави в отровата на живота си. Радвам се, че умира.

— Господи, не говори така.

— И защо не? И тя би говорила така, ако бях на нейно място. За коя искаше да се ожениш? Кажи ми, коя щеше да е достатъчно добра за теб? Коя?

— Сестра ми — предлага той.

— И нека ти кажа още нещо. Отначало с Чарли, всеки път, когато се чувствах гузна и не можех да се отпусна, се сещах за майка ти и за това как се отнася не само с мен, но и с Нелсън, собственият й внук, и тогава си казвах: „Е добре, мой човек, пъхни ми го“, и веднага свършвах.

— Добре, добре, спести ми подробностите.

— Писна ми, толкова ми писна да ти спестявам разни работи. Има дни, в които — от това признание тя се натъжава и сякаш някаква мрежа се спуска върху лицето й, което се загрозява от опъна — има дни, в които съжалявам, че тогава се върна. Ти беше красив безмозъчен мъж, а аз трябваше да гледам как този мъж умира с всеки ден.

— Снощи не беше толкова зле, нали?

— Не. Беше толкова хубаво, че чак се ядосвам. Страшно съм объркана.

— Ти си объркана още от раждането си, малката — и добавя. — И ако изобщо съм умирал, ти си ми помагала през цялото време.

Докато казва това, той изпитва желание отново да я чука, да види дали може пак да се разтвори за него. Снощи за няколко минути се беше превърнала в един огромен език, устата му сякаш беше залепена за нейната като ембрион, в който клетките още не са започнали да се делят.

Телефонът иззвънява. Дженис вдига слушалката от стойката на кухненската стена и казва:

— Здравей, татко. Как беше в Поконос? Добре. Знаех си, че така ще се почувства. Тя просто имаше нужда да бъде оценена. Разбира се, че е тук. Давам ти го — и тя подава слушалката на Хари. — За теб е.

Гласът на стария Спрингър е тънък, умилкващ, почтителен.

— Как е, Хари?

— Не е зле.

— Още ли си навит за баскетболния мач? Дженис спомена, че си питал за билетите за мача на „Бластс“ утре. Държа ги в ръката си, три билета точно под първа база. Управителят ми е клиент от двайсет години.