Джон Апдайк - Заека се завръща

— Добре, страхотно. Детето спа у Фознахтови тази нощ, но ще отида да го взема. На стадиона ли ще се срещнем?

— Най-добре да дойда да ви взема, Хари. С удоволствие ще дойда да ви взема с колата. Така твоята ще остане за Дженис.

В гласа му има някаква нотка, която преди не съществуваше, нежна, ласкателна, като че ли придумва инвалид. И той знае. Целият свят знае. Ще го напишат във „Ват“ следващата седмица. ЖЕНА НА ПЕЧАТАР ЧУКА МЕСТЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ ПО ПРОДАЖБИТЕ. Грък заема силни антивиетнамски позиции.

— Хари, как е майка ти със здравето? — продължава да се подмазва Спрингър. — Двамата с Ребека сме много загрижени. Много загрижени.

— Баща ми казва, че няма промяна. Процесът е бавен, нали знаеш. А с днешните лекарства могат да го забавят още повече. Тази седмица ми се щеше да отидем в Маунт Джъдж да я видим, но не успяхме.

— Когато отидете, Хари, предай й нашите поздрави. Предай й поздрави.

Повтаря всичко по два пъти. Сигурно е получил франчайзингът с „Тойота“, защото японците са го разбрали при повтарянето.

— Непременно. Искаш ли пак да се чуеш с Дженис?

— Не, Хари, твоя е — шегичка. — Ще дойда към дванайсет и двайсет, дванайсет и половина.

Затваря. Дженис е излязла от кухнята. Намира я във всекидневната да плаче. Отива до нея, коленичи и я прегръща, но действията му са като сценични указания, които изпълнява вдървено. Едно копче на блузата й се е разкопчало и бледата извивка на гърдата й в сутиена се смесва с горещия й дъх в ухото му. Тя казва:

— Ти не можеш да разбереш колко беше добър. Не секси или забавен, или нещо подобно, просто добър.

— Естествено, че разбирам. Познавам някои добри хора. Карат те да се чувстваш добре.

— Карат те да чувстваш, че всичко, което правиш и си, е добро. Той не ми повтаря като теб час по час колко съм тъпа, въпреки че е много по-умен, отколкото можеш да си представиш. Щеше да отиде в колеж, ако не беше грък.

— О, да не би да не пускат гърци? Негрите са прекалено много ли?

— Говориш противни неща, Хари.

— Това е защото на мен никой не ми казва колко съм добър — казва той и се изправя. Под него тилът й изглежда уязвим. Един добър карате удар ще го съсече.

Чакълът по алеята отвън изпращява, прекалено рано е за Спрингър. Хари отива до прозореца. Светлосин фюри. Вратата до шофьора се отваря и оттам излиза Нелсън. От другата страна излиза Пеги Гринг със слънчеви очила и мини пола, изпод която едрите й бедра проблясват като пръстите на крупие. Нещастието от това, че е изоставена, я прави припряна, експедитивна. Тя бегло поздравява Хари, очилата й скриват очите й, които Хари знае от ученическите години, че сочат на североизток и на северозапад. Двете жени отиват в кухнята. От подсмърчането на Дженис Хари подразбира, че текат излияния. Той излиза навън, за да довърши работата в градината, която започна снощи. Навсякъде около него, в задните дворове на „Виста Кресент“ чак до хоризонта на „Пен Вилас“ с комините на барбекюта и алуминиевите простори, други мъже също са излезли, звукът на косачката ехти от къща на къща, движенията му, навеждането и изправянето се понасят навън като отразени в късчета огледало, изсипани от горещото пусто небе. Съседите им пристигат с камиони с мебели и си тръгват със същите тези камиони. Срещат се само за да подписват безплодни петиции за по-добра канализация и по-бърза противопожарна защита. Нелсън излиза и го пита:

— Какво става с мама?

Той изключва косачката:

— Какво прави?

— Седи на масата с г-жа Фознахт и си изплаква очите.

— Още ли? Не знам, хлапе, нещо е разстроена. Едно нещо трябва да научиш за жените, тяхната химия е различна от нашата.

— Но мама почти никога не плаче.

— Значи това може да й се отрази добре. Наспа ли се снощи?

— Горе-долу. Гледахме един стар филм за кораби с торпеда.

— Ходи ли ти се на мача на „Бластс“?

— Естествено.

— Но май не много, а?

— Не обичам спорта толкова много, татко. В него има прекалено много надпревара.

— Такъв е животът. Кучетата се изяждат.

— Мислиш ли? Защо хората не могат да са добри? Да споделят всичко?

— Така ли мислиш? Защо тогава не споделиш тази косачка с мен? Побутай я малко.

— Дължиш ми издръжката — докато Заека му подава един долар и две монети от по двайсет и пет цента, момчето казва:

— Пестя за мотор.

— Успех.

— А и татко…

— Да?

— Мисля, че трябва да ми даваш по долар и двайсет и пет на час. И пак ще ми плащаш под минималната държавна надница.

— Виждаш ли? — казва му Заека. — Кучетата се изяждат.