Джон Апдайк - Заека се завръща

— Не — казва Бейб. — Омразата не е чиста. Момче като теб, с омраза в сърцето, трябва да се измие.

— Да се измие бяха казали на Иисус, нали?

— Коя е Джил? — пита Заека.

— Пилат беше казал, че може да се измие, нали? Недей да ми говориш за чистота, Бейб, това е само един капан за негри, в който твърде дълго ни държаха.

Бучанан продължава деликатно да разпитва Бейб.

— Ще идва ли тук?

Другият го прекъсва.

— Ще дойде, не може да си държи путката далече оттук; ако сложиш катинари на вратите, ще се процеди през отвора на пощенската кутия.

Бейб се обръща към него леко изненадана:

— Ти обичаш малката Джил.

— Човек може да обича и това, което не харесва, нали?

Бейб провесва глава.

— Това бедно дете — казва тя на масата — ще се нарани само, а и всеки друг, който се намира наоколо.

Бучанан проговаря бавно, опипвайки почвата:

— Помислих си, човекът може да иска да се запознае с Джил.

Момчето се изправя. Електрическата светлина, отразена от бара и от уличното осветление, се завърта в рамките на очилата му.

— Ще ги сватосваш — казва той. — Ще се набъркваш в чукане между бели. Ти си по-голям дявол от тези дяволи, нали? Та ти си бил по-голям негър от Моузес на хълма.

Явно бе един неизменен дразнител, който другите търпяха. Бучанан продължава да разпитва Бейб през масата.

— Просто си мислех — вдига рамене — с един куршум, два заека.

Една сълза се отронва от сбръчканото й лице и пада върху масата. Косата й е вързана стегнато назад като на ученичка, с червена панделка, падаща по гърба. Сигурно боли, с тази къдрава коса.

— Ще се остави да падне до самото дъно, то й е в звездите, не можеш да избягаш от звездите си.

— Кого баламосваш с тия вуду — глупости? — пита момчето. — Белият тук е пълен с толкова много наука, че даже не му трябва да играе на тото, нали?

Заека пита:

— Джил бяла ли е?

Момчето се тросва на другите двама:

— Стига сте опявали, ще дойде, Иисусе, няма къде другаде да иде, нали? Ние сме кръвта, с която мие греховете си, нали? Чистота. Мамка му, това ме убива. Няма мръсотия, която тая путка да не може да преглътне. С усмивка на лице, нали? Защото е чиста. — Зад гнева му сякаш има не само история, но и религия.

Заека разбира поне, че другите двама са се съюзили да го уреждат с този буреносен облак, с тази Джил, която ще бъде бледа като жилото, и отровна.

Той обявява:

— Мисля да си тръгвам.

Бучанан бързо стисва лакътя му.

— Защо бе, Заек, братче? Не си постигнал целта си, приятелю.

— Единствената ми цел беше да съм учтив. Тя ще се процеди през отвора на пощенската кутия.

Преследван от този образ и от дима в тялото си, той чувства, че може да се изправи от сепарето, да се изниже покрай раменете на Бучанан като шал и да излезе през вратата. Нищо не може да го задържи. Нито мама, нито Дженис. И от полицейска шайка, тръгнала по дирите му, можеше да се измъкне, ласкаеше го навремето Тотеро.

— Ще си тръгнеш без нищо да си разбрал — предупреждава го Бучанан.

— Не си чул Бейб да свири — казва другият мъж.

Той спира насред самото изправяне.

— Бейб свири?

Тя е развълнувана, втренчва се в слабите си, неукрасени с пръстени ръце, върти ги, мънка.

— Остави го да си ходи. Остави го да бяга. Не искам да ме слуша.

Момчето я дразни:

— Хайде, Бейб, що за черни номера се опитваш да въртиш? Той иска да чуе как правиш твоето. Черното, нали? Направи изнервящия номер с гледането на ръка, а сега можеш да направиш номера с банджото, а може би после ще направиш и номера „Секси-мамче“, но в момента не изглежда особено вероятно, нали?

— По-леко, негре — казва тя, с все още сведено лице. — Някой ден ще натиснеш твърде силно.

Заека я пита смутено:

— На пиано ли свириш?

— Усещам лоши вибрации в него — признава Бейб на двамата чернокожи. — Тези негови кокалчета не са особено хубави. Има тъмни сенки там.

Бучанан изненадва Хари, като се пресяга и покрива тънките й голи ръце с една от своите широки, големи ръце на работник на преса. На един от пръстите си носи пръстен с млечносин нефрит, на друг — някакъв очукан, ярък, меден пръстен. Другата му ръка тежко обгръща раменете на Хари.

— Представи си, че си на негово място — казва той на Бейб. — Как би се почувствала от това?

— Зле — отвръща тя — толкова зле, колкото и без това се чувствам.

— Посвири ми, Бейб — казва Заека, изпълнен с любов заради тревата, и тя вдига очи към неговите, и позволява на устните си да се разтеглят над дълги жълти зъби и венци с цвета на стъбло от ревен.