Джон Апдайк - Заека се завръща

— Мъже — весело провлачва Бейб. — Определено умеят да убеждават.

Тя се измъква от сепарето, накуцвайки в петльово червената си рокля, и прекосява, сред импровизирани аплодисменти, пространството до пианото, боядисано сякаш от деца на сребристи спирали. Прави знак към бара, така че Руф да включи синия прожектор, и се покланя вдървено само веднъж, неохотно дарявайки тъмнината около себе си с усмивка, и, след една-две рулади, колкото да стопи нервното напрежение, започва да свири.

Какво свири Бейб? Всички хубави стари парчета. Всички известни мелодии. „Нагоре по ленивата река“, „Ти си върхът“, „Страхотен си“, „Лятно време“, знаете ги. Има стотици, хиляди такива. Мъже от щата Индиана са ги писали в Манхатън. Преливат една в друга без ръбове, леят се под черни мостове от акорди, удряни по шест, седем пъти, сякаш Бейб помага на пианото да си припомни дума, която то не иска да изрече. Или наказва тишината. Или казва: „Тук съм, открий ме, открий ме“. Ръцете й, само кафяви кости, са увиснали върху клавишите, кротнали са се като ръкавици върху маса; тя вдига втренчен поглед през синия прах, за да се концентрира, оставя ръцете си да се влеят в друга мелодия: „Моя смешна Валентинка“, „Дим в очите“, „Не мога да започна“, тананика, докато свири, думи, родени в някаква далечна мъгла отпреди десетилетия, когато американците са следвали американската мечта, надсмивали са й се, гладували са заради нея, но са я изживявали, тананикали са я, повсеместен национален химн. Всезнайковци и селяндури, контрабандиста и пропили се работници, новобогаташи, разбити сърца, небостъргачи в небето, бараки край железопътните линии, успехи и падения, богати и бедни, тролеи и най-пресните новини по радиото. Заека се бе появил точно в края на този период, когато светът бе започнал да се сбръчква като гниеща ябълка, и Америка вече не беше най-мъдрият град от селяци на едно морско пътешествие от Европа, а Бродуей бе забравил мелодията; но ето че всичко си беше тук, в музиката, която Бейб свиреше, ситните стъпала, по които се катереше, и по които слизаше, ритмично потропвайки с крака, искряща, в черно, и всъщност няма друга музика, въпреки че Бейб вмъква някои песни на Бийтълс: „Вчера“ и „Хей, Джуд“, изпълнява ги дрънкащо, в нейния си стил, като ледени кубчета, подрънкващи в чаша. Докато свири, Бейб се полюшва и се накланя назад; когато ръцете й се опъват, ритъмът се връща към корените на джаза. Заека вижда циркови шатри и фойерверки, фермерски фургони и плитка песъчлива река, която тече толкова бавно, че единственото движение е това на рибите, които спят под златистата ципа.

Момчето се навежда и прошепва на Заека:

— Искаш женска, нали? Можеш да я имаш. За петдесет я получаваш за цяла нощ, по всякакъв начин, който ти хрумне. Тя знае много.

Потънал в музиката й, Заека не схваща. Той поклаща глава и казва:

— Тя е твърде добра.

— Хубаво, човече, но и тя трябва да живее, нали? Тук не й плащат нищо.

Бейб се е превърнала в железопътна линия, главата й, прилична на сушена слива, подскача, шалът й от камъни проблясва в синьо, музиката се лее през странни места — тунели от дисонанс и открити пространства от същата тенекиена пронизителна нотка, която излива кръвта си в небето, цялата тъжна сила и щастие, протъркано до дупки като подметки на стари обувки. От тъмните сепарета наоколо нестройно подвикват гласове: „Давай, Бейб“ и „Точно така, точно така“. Паякообразните момчета от съседната стая са замръзнали около зеления плюш. Тя започва да пее в микрофона, който е сложен там, не по-голям от близалка, да пее с глас, който въобще не е женски, нито мъжки, просто човешки; думите от еклесиасти. Време да се родиш, време да умреш. Време да събираш камъни, време да хвърляш камъни. Да. Последното слово на Бог. Всъщност няма друго слово. Пеенето й се разгръща, става огромно, плаши Заека с огромната си черна паст от истина и същевременно го изпълва с радост, че е тук; той прелива от радост, че е тук с тези други черни, иска му се гръмогласно да оповести любовта си през тъмнината от издаваните от Бейб звуци, тук, до мрачния брат с брадичката и очилата. Прелива от това желание, но не се издава. Защото Бейб спира. Сякаш внезапно уморена или обидена, Бейб прекъсва песента, вдига рамене и спира.

Ето как свири Бейб.

Тя се връща при масата приведена, трепереща, нервна, стара.

— Беше прекрасно, Бейб — казва й Заека.

— Така беше — казва друг глас. Дребно бяло момиче в обикновена бяла рокля, мръсна като дим, стои строго изправено.