Джон Апдайк - Заека се завръща

— С какво се занимаваш, Джил?

— С нищо особено — отговаря тя. — Мотая се.

Тъпо бе от негова страна да пита, нахално. Черните се приближават около него като сенки.

— Джил е нещастна душа — решава да поясни Бейб, размърдвайки се от вцепенението си. — Тя е тръгнала по лоши пътища — и потупва ръката на Заека, сякаш да каже: „Да не вземеш и ти да тръгнеш по такива пътища“.

— Малката Джил — пояснява Бучанан — е избягала от дома си на север в Кънектикът.

Заека я пита:

— Защо си го направила?

— Защо не? Да живее свободата.

— Може ли да попитам на колко години си?

— Може да попиташ.

— Ето, питам.

Бейб все още не е пуснала ръката на Заека; с нокътя на показалеца си тя си играе с космите от външната страна на юмрука му. Зъбите му изтръпват от този жест.

— Не е толкова голяма, че да не можеш да й бъдеш татко — казва Бейб.

Той усеща накъде вървят нещата. Ето, представят му този проблем. Той е долнопробният консултант. И момичето, колкото и да не проявява желание, се поддава на разпита. Тя го пита, като само частично отклонява отговора:

— А ти на колко години си?

— На тридесет и шест.

— Раздели го на две.

— На осемнадесет, а? От колко време бягаш? От родителите си?

— Баща й е умрял — тихо вметва Бучанан.

— Достатъчно дълго, благодаря. — Лицето й пребледнява, луничките й рязко изпъкват: пръски кръв, изсъхнали до кафяво. Сухите й малки устни се свиват; брадичката й се вирва в негова посока. Придава си важност. Той е от „Пен Вилас“, а тя от „Пен Парк“. Всички бели идват от богаташките хлапета.

— Достатъчно дълго, че да направя някои налудничави работи.

— Луда ли си?

— Излекувах се.

Бучанан я прекъсва:

— Бейб й помогна.

— Бейб е прекрасен човек — казва Джил. — Яко бях загазила, когато Бейб ме прибра.

— Джили е моето сладурче — казва Бейб така внезапно, както прескачаше от мелодия на мелодия, докато свиреше. — Джили е моето обично дете, а аз съм нейната обична мама — и издърпва кафявите си ръце от Хари, за да обгърне талията на момичето и да я притисне към червената си като петльов гребен рокля; и двете са жени, въпреки че едната е изсушена стафида, а другата — млечка. Джил издава устни напред от удоволствие. Устата й е прекрасна, когато се движи, мисли си Заека, долната устна е неравна и суха като напукана от студ, въпреки че не е зима, а най-влажната гореща част на лятото.

Бучанан обяснява:

— Положението е, че това момиче си няма място, където да отиде. Преди няколко седмици влиза тук, без, предполагам, да знае, че мястото е най-вече за наши хора. Ако хубаво момиченце като нея се забърка с някои от братлетата, ще я разкъсат на парчета — тук той не успява да сдържи подхилването си — така че Бейб веднага я пое под крилото си. Единственият проблем е, че — дебелият мъж се приближава по-близо, като още повече ограничава пространството в сепарето — бърлогата на Бейб не е кой знае колко голяма, и освен това…

Детето избухва:

— И освен това, не съм желана.

Очите и се разширяват: Заека не е забелязал цвета им до този момент, дотогава са били в сянка, бавноподвижни, сякаш розовите им клепачи са изранени, или сякаш в стремежа си да отхвърли правилата и да изобрети собствен начин да преминава през света, тя е изгубила всякаква представа какво би следвало да търси. Очите й са зелени. Изсъхналото, уморено зелено, и въпреки това един от любимите му цветове на августовска трева.

— Джили, любима — казва Бейб, прегръщайки я — ти си най-желаното малко бяло бебе, което може да съществува.

Бучанан говори само на Заека, все по-тихо и по-тихо.

— Нали знаеш, тези неща дето се случват там в Йорк, могат и тук да се случат, и тогава как бихме могли да опазим — почти незабележимия жест на ръката му към момичето остава изречението грациозно недовършено; това напомня на Хари за жестовете на Ставрос. Бучанан завършва подхилвайки се: — Ще бъдем твърде заети да пазим собствените си кожи от дупки. В зависимост от това къде ще те сгащят, да си черен си е губещо билетче, както и да го погледнеш.

Джил се тросва:

— Ще се оправя. Престанете и двамата. Престанете да се опитвате да ме продадете на този нещастник. Не го искам. И той не ме иска. Никой не ме иска. Но всичко е наред. И аз не искам никого.

— Всеки иска някого — казва Бейб. — Нямам нищо против да се мотаеш у нас, просто някои други господа имат нещо против.

Заека казва:

— Бучанан има против — и това прозрение ги смайва; двамата черни избухват в смях, първоначално пронизителен, а после звънлив, и на масата, между ръцете му, се появява още едно жило, бледо като лимонада.