Джон Апдайк - Заека се завръща

— Трябва да вървя — казва той, надигайки се.

— Хей, хей — протестира Бучанан. — Нощта даже не е започнала още.

— Трябва да съм си вкъщи, в случай че се окаже, че хлапето ми не може да понася детето, при което ще остане да нощува. Обещах утре да ида на гости на родителите си, ако не задържат майка ми в болницата за още прегледи.

— Бейб ще се натъжи, че така се измъкваш. Пада си по теб.

— Може би онзи, другият тип, по който си пада, ще се върне. Струва ми се, че Бейб лесно си пада по хората.

— Я недей да ставаш гаден.

— Не, Иисусе, страшно ми хареса. Кажи й. Свири като магьосница. Това беше невероятна промяна на ритъма за мен. — Той се опитва да стане, но успява само да приклекне от ръба на масата. Сепарето се накланя и той леко се олюлява, сякаш вече се е озовал в бавно въртящата се студена къща, към която се е запътил. Джил се изправя заедно с него, послушна като огледално отражение.

— Някой път — продължава Бучанан под тях — може би ще опознаеш Бейб по-добре. Тя е здраво яйце.

— Не се и съмнявам. — Той казва на Джил: — Седни.

— Няма ли да ме вземеш със себе си? Те така искат.

— Божичко. Нямах такова намерение.

Тя сяда.

— Приятелю, Хари, ти нарани чувствата на момиченцето. Явно второто ти име е Гадняр.

Джил казва:

— Що се отнася до нещастници като него, нямам чувства. И без това реших, че е обратен.

— Възможно е — казва Бучанан. — Това би обяснило положението с жената.

— Хайде, пуснете ме да изляза от сепарето. Иска ми се да я взема…

— Ми тогава давай, приятелче, аз черпя.

Бейб свири „Отново и отново“. Казвам си, че съм.

Хари губи решителност. Ръбът на масата се врязва в бедрото му.

— Добре, хлапе. Идвай с мен.

— И през ум не ми минава.

— Ще ти бъде скучно — откровеността го задължава да добави: — Изиграли са те.

— Джили, сега, бъди възпитана с господина. — Бучанан пъргаво се измъква от сепарето, да не би комбинацията да се разпадне, оставя Хари да се плъзне навън и се накланя поверително към него. Старчок. Неприятният му дъх се надига изпод напомадените мустачки. — Проблемът е — обяснява той, последното му обяснение за тази вечер, — че отстрани не изглежда кой знае колко добре това дето тя е тук, непълнолетна и така нататък. Ченгетата, не че са абсолютно неприятелски настроени, но ни държат доста изкъсо при това положение с общественото мнение. Така че не е особено здравословно за никого. Тя е едно нещастно дете, което се нуждае от татко, това е простата истина.

Заека я пита:

— От какво е умрял?

Джил казва:

— Сърце. Строполил се мъртъв във фоайето на едно кино в Ню Йорк. Той и майка ми отишли да гледат „Коса“.

— Окей. Давай да движим. — На Бучанан Заека казва: — Колко за пиенето? Уха, точно започва да ме хваща.

— За наша сметка — идва отговорът, придружен с жест на дланта с цвят на сребърно лустро. — За сметка на черната общност. — Той не успява да се сдържи и изхриптява, подсмихвайки се. Борейки се да запази сериозно изражение, казва: — Това е голям жест от твоя страна, човече. Ти си голям човек.

— Ще се видим на работа в понеделник. Джили, любов моя, бъди добро момиче. Ще поддържаме връзка.

— Сигурна съм.

Странно е, като се замислиш, че Бучанан работи. Ние всички работим. Дневната ни същност и нощната ни същност. Гладът на стомаха, гладът на душата. Устата дъвчи, путката поглъща. Чудовищно. Душа. Като дете се опитваше да си я представи. Паразит, като глист в тялото. Клонка зеленика, провесена от костите, която се храни с въздух. Медуза, която се полюшва между белите ни дробове и черния. У черните има повече, по-голяма. Пениси като змиорки. Хранят се с нощта. Трогателната им миризма на неизмито по автобусите, ужасът им от онези чисти сухи места, на които Хари чувства потребност да бъде. Той се чуди дали да не се опита да повърне. Отровата в тези коктейли „Жило“, като капак на бъргърите.

Бейб сменя ритъма, удря шест акорда, сякаш шест черни оловни реглети тупват в някакво корито, и засвирва „Има един малък хотел“. С благопожелание.

И така Заека излиза на улицата с тази Джил. От дясната му страна, откъм планината, „Уайзер“ се е изтегнала бледа под сините улични лампи. Хотел „Пинакъл“ представлява дрипаво петно, задната част на часовника на „Сънфлауър Биър“ показва своите жълти неонови цветчета. С изключение на това, широката улица е полутъмна. Той си спомня времето, когато „Уайзер“, със своите пет кино шатри и пъстрата бъркотия от неонови реклами изглеждаше безвкусна като карнавал посред бял ден. Хората се разхождаха с децата си. Сега центърът изглежда безлюден, пресушен от големите универсални магазини в крайните квартали, и обитаван от изнасилвачи. МЕСТНИ ХУЛИГАНИ НАПАДАТ ВЪЗРАСТНИ ГРАЖДАНИ, имаше такова заглавие в едно издание на „Ват“ от миналата седмица. В оригиналната версия на заглавието вместо „местни“ пишеше „черни“.