Джон Апдайк - Заека се завръща

— Престани — и издърпва ръката си.

Той се обръща и неочаквано открива нещо, за чието съществуване бе забравил: смелост; тялото му е изпълнено с твърдоглавото неумолимо безразсъдство при посрещането на заплаха, само очите му са уязвими точки, той самият е достатъчна преграда. Убивай.

Негрите спират под ниската лилава луна и отстъпват крачка назад, уплашени. Млади са, телата им са грациозни. Той е по-едър от тях. Белият проблясък в ръката на единия не е от нож, а от дамска чантичка, обсипана с перлички. Носещият я провлачва стъпка напред и я протяга. На светлината бялото на очите му и перличките по чантата придобиват цвета на лавандула.

— Това ваше ли е, госпожо?

— О! Да.

— Бейб ни изпрати да ви догоним.

— О! Благодаря ви. Благодарете и на нея.

— Да не уплашихме някого?

— Мен не. Него.

— Вярно.

— И нас ни уплаши контето.

— Съжалявам за което — отзовава се Заека. — Зловещ мост.

— Окей.

— Окей — Моравите им очни ябълки се завъртат; лилавите им ръце се размахват, докато краката им, в украсената с шевове втора кожа на дънките „Ливайс“, търсят ритъма на сбогуването. Хилят се едновременно, а в същия момент два огромни тежкотоварни камиона минават по моста, отправени в противоположни посоки: правоъгълните им сенки гръмливо се препокриват, и, след като тласват силно въздуха между себе си, профучават всеки по своя път, разрушителни и трополящи. Мостът потръпва. Негрите са изчезнали. Заека поема нататък с Джил.

Тревата, брендито и страхът в него удължават пътя, който така добре познава. Няма автобус. Роклята й се развява в периферното му зрение, докато се опитва да води разговор, усещайки кожата си разтеглена, а сетивата объркани и въртящи се като облак комари.

— Домът ти е бил в Кънектикът.

— В едно градче, наречено Стоунингтън.

— Близо до Ню Йорк?

— Достатъчно близо. Баща ми ходеше дотам в понеделниците и се връщаше в петък. Обожаваше да кара лодка. Казваше за Стоунингтън, че е единственият град в щата, който е обърнат към откритото море, всички останали са на Проливите.

— И той е умрял, както каза. Моята майка — тя има паркинсонова болест.

— Виж, много ли обичаш да говориш? Защо просто не вървим? Никога не съм била в Западен Брюър преди. Хубаво е.

— Какво му е хубавото?

— Всичко. Няма минало като града. Така че не е толкова разочарован. Виж това заведение „Бъргър Блис“. Не е ли прекрасно, цялото златно и пластмасово, с тази лилава светлина вътре?

— Там ядох тази вечер.

— Как беше храната?

— Отвратителна. Може би вкусът ми към всичко е прекалено изострен, трябва пак да започна да пуша. Хлапето ми обожава това заведение.

— На колко години каза, че е?

— На дванайсет. Ще стане на тринайсет през октомври. Дребен е за възрастта си.

— Не бива да му го казваш.

— Така е. Опитвам се да не го тормозя за това.

— А за какво го тормозиш?

— Ооо. Отегчава се от неща, които аз навремето обожавах. Май не се забавлява особено. Никога не излиза навън.

— Хей, как се казваш?

— Хари.

— Хей, големия Хари. Имаш ли нещо против да ме нахраниш?

— Естествено, искам да кажа естествено, че нямам. Вкъщи ли? Не знам какво има в кутията. В хладилника.

— Имам предвид там отсреща, в бъргърите.

— О, разбира се, чудесно. Съжалявам, мислех, че си яла.

— Може и да съм яла, обикновено забравям подобни материални подробности. Но май не съм. Единственото, което усещам в стомаха си, е лимонада.

Тя си избира „Кашубъргър“ за осемдесет и пет цента и ягодов шейк. Лакомо поглъща бъргъра под безмилостната светлина и той й поръчва още един. Тя се усмихва извинително. Има ситни, леко изкривени навътре зъби, кръгли и с мънички пролуки между тях, колкото печатарско камшиче. Хубави са.

— Обикновено се опитвам да се издигна над яденето.

— Защо?

— Толкова е грозно. Не мислиш ли, че е едно от най-грозните неща, които правим?

— Трябва да се прави.

— Такава е философията ти, така ли? — Дори в това ослепително осветено заведение, в лицето й има нещо сенчесто и неясно, нещо, което е прескочило някакъв стадий. Когато приключва, тя изтрива пръстите си един по един в книжната салфетка и решително казва: — Благодаря ти много.

Той плаща. Тя стиска чантичката си, но какво ли има в нея? Кредитни карти? Планове за революцията?

Пил е кафе, за да остане буден. Да остане буден цяла нощ и да чука това бедно дете. Да защити честта на консервативните чичковци на средна възраст. Различни раси. В казармата в Китай му бяха казали, че жените си слагали бръснарски ножчета в путките, в случай че японците опитат да ги изнасилят. Топките на Заека се свиват при тази мисъл. Я по-добре да се наслаждава на разходката. Те крачат по улица „Уайзер“, витрините на магазините са тъмни, с изключение на лампите, оставени срещу крадците, паркингът на Акме е празен, като се изключат отделни натискащи се двойки, надписът върху шатрата на киното се е сменил от „2001“ на „Истинска дързост“. Достатъчно кратичък, че да го съберат целия. Те пресичат улицата на мигащ в жълто светофар към Ембърли авеню, който след това преминава в „Ембърли Драйв“, който пък се превръща във „Виста Кресънт“. Кварталът е тъмен.