Джон Апдайк - Заека се завръща

— Опитвал ли се е да те проследи? — Луд, който се качва по стълбите. Зелени зъби, отровни игли. Пенисът на Заека се е спаружил, заслушан.

— Не, той не е такъв. Към края май вече всъщност не можеше да ме различи от Адам, единственото, за което мислеше, беше за следващата доза. Наркоманите са такива. Превръщат се в досадници. Мислиш си, че ти говорят или че правите любов, или каквото и да е, и изведнъж осъзнаваш, че се озъртат през рамото ти за следващата доза. Осъзнаваш, че си нищо. Нямаше нужда от мен, за да открие Бог за себе си, ако бе срещнал Бог направо на улицата, щеше да опита да му задигне пари, колкото за две дози.

— Как изглеждаше?

— Ами, около метър и седемдесет, кафява коса до раменете, леко чуплива, когато я срешеше, строен. Дори когато дрогата бе изпила цялата кръв от него, си остана с чудесно тяло. Гърбът му беше наистина прекрасен, с издължени полегати рамене и всичките онези вълнисти малки подутини над ребрата отзад, нали знаеш, ето тук. — Тя го докосва, но вижда другия. — Бил е бегач в гимназията.

— Имах предвид Бог.

— А, Бог. Той се променяше. Всеки път беше различен. Но винаги знаеш, че е Той. Веднъж, спомням си, нещо като вътрешността на огромна лилия, само че увеличена хиляда пъти, нещо като лъскава, блестяща фуния, която се виеше надолу и надолу. Не мога да говоря за това.

Тя се претъркулва и трескаво започва да го целува по устата. Той реагира бавно, сякаш я възбужда; тя се изправя и прикляква, и, като миеща мечка, която пие вода, целува брадичката му, гърдите му, пъпа му, отива още по-надолу и остава там. Устата й, която лекичко го хапе, е толкова неочаквана, че трябва да се бори с желанието си да се разсмее; пръстите й върху космите по бедрото му го гъделичкат като лед, доближен до кожата. Косата й образува палатка върху корема му, той я побутва, но тя упорства, така че защо да не се отпусне: Таванът. Лампата на гаража, която блести нагоре, разкрива едно жълтеникаво петно, от едно наводнение през комина, при което се бе просмукал дъжд. Трябва да изгаси лампата в гаража. Въпреки че може би е добра предпазна мярка срещу крадци. Тези наркомани наоколо крадат всичко. Чуди се как ли се е справил Нелсън. Когато спи, момчето лежи по гръб, с отворена уста, донякъде е стряскащо; кожата му сякаш се изпъва върху костите като в онези снимки от Бухенвалд. Все се изкушава да го събуди, да се убеди, че е добре. Тази вечер изпусна новините в единадесет часа. Броят на убитите във Виетнам, вероятно расови размирици някъде. Странен човек е този Бучанан. Без да има точен план, просто опипваше почвата, в началото искаше да му продаде Бейб, може би така трябва да се живее. В леглото Дженис се разгорещяваше като нещо, което се готви във фурната, но това хлапе си оставаше хладно, ученичка от началното училище, която прилага каквото знае. Това му действа.

— Така е чудесно — казва тя, галейки издължения му пенис, лъскав от слюнката й.

— Ти си чудесна — казва й, — задето не се отчая.

— Харесва ми — казва му — да те карам да ставаш голям и силен.

— За какво ти е да се занимаваш? — пита той. — Аз съм нещастник.

— Искаш ли да влезеш в мен? — пита момичето. Но когато ляга по гръб и разтваря крака, отсъствието на каквато и да било стеснителност у нея отново го натъжава и отблъсква, както и начинът, по който трепва, когато се опитва да влезе; така че той отново спада. Неясното й лице разширява всичките си отвори и тя заявява с извисяваща се интонация: — Ти не ме харесваш.

Докато непохватно търси отговор, тя заспива. Това е отговорът на въпрос, който не му бе хрумвало да зададе: Уморена ли е? Разбира се, че е уморена, точно както беше и гладна. Виновна тъга разширява мускулите на гърдите му и оказва натиск зад очите му. Той става, покрива я с чаршаф. Нощите започват да стават хладни, август прикрива оттеглянето на слънцето. Хладната луна. Ожулените тапети. Грубият каменен под, голата крушка. Отпечатъците от крака се запазват в камъка с милиарди години, ветровете не издухват нито една прашинка. Линолеумът в кухнята студенее под краката му. Той изгася лампата в гаража, намазва фъстъчено масло върху шест бисквити и прави три сандвича. Откакто Дженис си тръгна, той и Нелсън пазаруват каквото си искат и са се запасили със сол и въглехидрати. Яде бисквитите седнал във всекидневната, не във фотьойла със сребристата тапицерия, а в стария кафяв, мъхнат фотьойл, онзи, дето го имат откакто са женени. Дъвчи и гледа втренчено в пустия аквариум на телевизионния екран. Би трябвало да го строши, той е отрова. Някъде бе чел, че причината днешните деца да са толкова луди е, че са отгледани с телевизия, две минути от едно, две минути от друго. Бисквитени трохи полепват по космите на гърдите му. Шест сиви косъма. Трябва да са повече. Какво ли прави Дженис на Ставрос, което не е правила на него? Не че има какво толкова да се прави. Три дупки, две ръце. Дали е щастлива? Надява се да е така. Бедното глупаче, той някак бе смазал потенциала й. Да оставим нещата да цъфтят. Вътрешността на огромна лилия. Чуди се дали Иисус ще чака Мама; мъж по нощница в края на яркия тунел. Надява се да е така. Сеща се, че утре трябва да ходи на работа, след това се сеща, че не трябва, неделя е. Неделята, този кучи ден. Някога Рут се подиграваше и на него, и на църквата. В онези дни му ставаше от нищо. Рут и нейната ферма за пилета, чуди се дали изтърпява. Надява се да е така. Изправя се с усилие от мекия фотьойл. Изтърсва трохите от космите на гърдите си. Някои падат и се задържат по-долу. Чудно защо космите там са измислени толкова къдрави и пружиниращи, биха могли да пълнят дюшеци с тях, ако на хората им хрумне да се бръснат, както монахините. Тялото в леглото му му тежи на сърцето като кюлче сребро. Беше забравил, че е виснала на ръцете му. Лоши кокалчета. Бедното дете, тя се размърдва и отново се опитва да прави любов с него, хрипливо го целува по устата и отново заспива по средата. Ден труд за ден квартира. Пуританска етика. Той мастурбира, представяйки си Пеги Фознахт. Какво ли ще си помисли Нелсън?