Джон Апдайк - Заека се завръща

— Ето това вече е зловещо — казва тя.

— Според мен е заради равното — казва той. — В града, в който отраснах, нямаше две къщи на едно равнище.

— Мирише сякаш на канализация.

— Всъщност, канализацията действително не е особено добра.

Това мъгляво създание до него сякаш е намалило теглото му наполовина. Той се носи нагоре по стълбите до малката веранда, а коленете му вибрират. Профилът й до рамото му е изящен и хладен като лицето върху старата монета от десет цента. Ключът за вратата с трите стъпаловидни прозорчета за малко да излети от ръката му, всичко му се струва толкова вълшебно. Не е наясно какво очаква, когато запалва лампата в коридора, но не и същите стари мебели, масичка, имитираща обущарска пейка, дивана и сребристия фотьойл, обърнати един към друг като двама едри пияници, твърде уморени, за да се качат на горния етаж. Празният екран на телевизора в металната му кутия, боядисана с трайна боя с цвят на дърво, прозрачните рафтове, върху които няма нищо.

— Леле — казва Джил — това наистина е безвкусно.

Заека се извинява:

— Така и не си избрахме сами мебелите, просто ги събрахме в този вид. Дженис вечно се канеше да сложи нови пердета.

Джил пита:

— Добра съпруга ли беше?

Отговорът му е напрегнат; въпросът връща Дженис обратно в къщата, тя сякаш мълчи в кухнята, привежда се в горната част на стълбите, подслушва.

— Не беше много зле. Малко й куцаха организаторските способности, но докато не се забърка с онзи тип, поне се опитваше. Навремето пиеше много, но успя да го овладее. Преди около десет години преживяхме трагедия, която я отрезви, предполагам. Мен също ме отрезви. Бебето ни умря.

— Как?

— В злополука, която ние предизвикахме.

— Това е тъжно. Къде ще спим?

— Защо не вземеш стаята на хлапето, предполагам, че няма да се върне. Момчето, при което остана да спи, той е едно наистина разглезено кретенче, та казах на Нелсън, ако му стане твърде неприятно, просто да се върне вкъщи. Колко е часът? Какво ще кажеш за една бира?

Както е без пари, тя носи малък ръчен часовник, който сигурно струва поне двеста долара.

— Дванадесет и десет — казва: — Не искаш ли да спиш с мен?

— А? Това май не е представата ти за щастие? Да спиш с нещастник?

— Ти си нещастник, но току-що ме нахрани.

— Забрави. За сметка на бялата общност. Ха!

— А и имаш една мила, смешна семейна черта. Вечно се притесняваш, че някой би могъл да има нужда от теб.

— Да, ама понякога е трудно да разбереш. Вероятно никой няма нужда от мен, ако успея да преглътна тази идея. В отговор на въпроса ти, „да“, разбира се, бих искал да спя с теб, стига да не ме приберат за изнасилване.

— Теб наистина те е страх от закона, нали?

— Просто гледам да стоя далече от него.

— Ще ти се закълна върху Библията. Имаш ли Библия?

— Някъде имаше една, която Нелсън получи задето ходеше на неделно училище, от време на време. Някак ги занемарихме тези работи. Просто ми дай честна дума.

— Честна дума, на осемнадесет съм. Според закона съм жена. Не съм стръв за някоя черна банда. Няма да те пребият или изнудват. Можеш да ме чукаш.

— Някак почти ме караш да се разплача.

— Ужасно те е страх от мен. Хайде да се изкъпем заедно и след това да видим в какво настроение сме.

Той се засмива:

— Дотогава предполагам, че ще съм съвсем навит.

Тя остава сериозна, сериозно животинче с дребно личице, което души новата си бърлога.

— Къде е банята?

— Съблечи се тук.

Заповедта я стряска; брадичката й клюмва, а очите й се разширяват от уплаха. Няма причина той да е единственият уплашен човек в къщата. Богата кучка, която нарича дома му безвкусен. Стъпила на килимчето, върху което той и Дженис се любиха за последно, Джил се измъква от дрехите си. Изритва сандалите си и съблича роклята през главата. Не носи сутиен. Циците й се устремяват нагоре, после падат обратно и се втренчват в него, очи без глава. Носи изрязани бикини, черна дантела с шарка, която е твърде ситна, за да я различи. Без да изчаква, за да й се наслади, тя смъква ластика надолу с два палеца, извива тяло и прекрачва бикините. Там, където Дженис има гъвкав триъгълник, плъзващ и по вътрешната страна на бедрата, ако не се е обръснала, Джил има едва доловима сянка, кехлибарен мъх, който потъмнява в центъра и се превръща в изправена изящна грива. Роговидните кости на пелвиса й са като изгладнели скули. Коремът й е като на дете, бездетен. Гърдите й, на определена светлина, като се обръща, почти липсват. Това, че е гола някак издължава врата й; има истинска зрялост там, в спокойната извивка от основата на черепа до кръста, и в краката, които са свързани с ханша с възли от плът, и запазват закръглеността си чак до долу. Глезените й не са толкова стройни, колкото на Дженис. Но хей, тя е гола в тази стая, неговата стая. Едно наистина странно създание, твърде доверчиво. Тя се навежда, за да събере дрехите си. Стъпва леко по килима му, сякаш е нащрек за кабарчета. Застава на една ръка разстояние от него, устата й превзето издута, на долната й устна има люспичка суха кожа.