Джон Апдайк - Заека се завръща

— Скъпа, става въпрос за набиването на очи — добавя след това Бейб — караш ни ужасно да се набиваме на очи.

Настъпва тишина, като онази, която настъпва, когато група възрастни чакат дете да прояви учтивост. Намусена, Джил пита Заека:

— А ти с какво се занимаваш?

— Работя в печатница — отговаря й Заека. — Гледам телевизия. Гледам си детето.

— Хари тук — пояснява Бучанан — получил неприятен шок оня ден. Жена му съвсем безпричинно се вдигнала и го зарязала.

— Съвсем без причина? — пита Джил. Устата й се издава напред, раздразнена и агресивна, но все пак има искрица интерес, която угасва, преди да си поеме дъх след въпроса.

Заека се замисля:

— Май я отегчавах. Освен това, имахме политически различия.

— За какво?

— За войната във Виетнам. Аз съм изцяло „за“.

Джил рязко поема въздух. Бейб казва:

— Знаех си, че тези кокалчета не са на хубаво.

Бучанан се опитва да изглади нещата.

— Всички в печатницата са „за“. Смятаме, че ако не ги притиснем там, онези типове в черни пижами ще плъзнат по улиците тук.

Джил казва сериозно на Заека:

— Трябва да поговориш със Скийтър за войната. Казва, че било фантастично преживяване. Страшно му харесало.

— Не бих могъл да знам. Не казвам, че е приятно да се биеш или да те пленят. Просто не ми харесват децата, дето критикуват. Хората казват, че е пълна бъркотия, и затова трябва да се измитаме. Ако човек се измъква от всяка бъркотия, никога с нищо няма да се захване.

— Амин! — казва Бейб — Животът като цяло е лайнян.

Заека продължава, усещайки как побеснява.

— Предполагам, че не вярвам особено в студентите или във Виетконг. Не смятам, че разполагат с някакви отговори. Мисля, че са малцинство, опитващо се да събори всичко, което функционира поне наполовина. Наполовина не значи „както трябва“, но поне е по-добре от нищо.

Бучанан продължава паникьосано да замазва. Върху горната му устна, под тънкия мустак, са избили капки пот.

— Съгласен съм на деветдесет и девет процента, просветен личен интерес, ето тази фраза ми харесва. Според мен, просветеният личен интерес е най-добрата сделка, която бихме могли да постигнем там долу. Не се хващам на празни надежди, който и да ги продава. Онези младоци, като Скийтър, те казват всичката власт за народа, ама като се огледаш за народа се оказва, че единствените хора наоколо са те самите.

— Заради мъжкари като теб — казва Джил.

Бучанан премигва. Гласът му става по-плътен, обиден.

— Не съм никакъв мъжкар, момиче. Такива приказки на никого не помагат. Такива приказки просто показват колко си млада. Аз какво съм — един човек, който се опитва да стигне от точка „А“ до точка „Б“, от люлката до гроба, като гледа да нарани, колкото се може по-малко хора. Точно като Хари тук, ако го попиташ. Точно като покойния ти татко, мир на праха му.

Бейб казва, прегръщайки упорито отпуснатото момиче:

— А на мен ми харесва куража на Джил, тя се страхува по-малко за това какво ще прави с живота си, отколкото твоята дебела, стара, вмирисана особа, дето си седнал тук и се облизваш, сякаш си стар фас от пура. — Но докато говори, тя се е втренчила в очите на Бучанан, сякаш й се ще да се съгласи. Майки и бащи никнат навсякъде.

Бучанан обяснява на Джил с приятен равен тон:

— Така че това е проблемът. Младият Хари тук живее в една хубава голяма къща в най-хубавата част на Западен Брюър, сам-самичък, и така и не си намира женска.

Хари протестира:

— Не съм чак толкова самотен. Имам дете при себе си.

— На мъжа му трябва женска — продължава Бучанан.

— Свири, Бейб — някакъв тъмен глас се провиква от едно тъмно сепаре. Руф кима с глава и включва синия прожектор. Бучанан въздиша и предлага на Джил остатъка от цигарата на Скийтър. Джил поклаща глава и излиза от сепарето, за да може Бейб да се измъкне. Заека решава, че момичето си тръгва, и открива, че е доволен, когато тя отново сяда срещу него. Той отпива от жилото си, а тя дъвче леда от лимонадата си, докато Бейб отново свири. Този път момчетата в билярдната продължават тихичко с играта си. Потракването и алкохолът, и музикалната смесица разширяват пространството в него, правят го достатъчно голямо, за да побере синята светлина и черните лица, и „Сладката Роуз“, и застоялия дим, с дъх, по-сладък от люцерна, и привидението срещу него, чиито китки и ръце са почти прозрачни, сякаш принадлежат на друг вид създание; тя още не е пораснала. Женствеността й е прикрепена към нея, плава около нея като малък цепелин, който той едва успява да зърне. И вътрешното му пространство се разширява, така че включва не само салона на Джимбо, а и целия свят, с неговите бушуващи войни и пъстри раси, континентите му, с формата на петна по тавана, със своите нишки на гравитационно привличане, които го свързват с всяка звезда, сиянието му в космоса, като че ли е син мрамор със спирали от облаци; всичко е топло, влажно, предстои да се роди, освен него и неговия дом, който си остава едно странно сухо място, сухо и студено и празно се върти около оста си в бездната на „Пен Вилас“ като загубена космическа капсула. Не иска да се връща там, но трябва. Трябва.