Джон Апдайк - Заека се завръща

— Тези места не ги отопляват много добре.

— Ноември наближава.

— Няма ли термостат?

— А, да. Виждам го. Чак там в ъгъла. Можеш да го включиш, ако искаш.

— Благодаря. Мъжът е длъжен да направи това.

Никой не се помръдва. Хари казва:

— Хей. Това не ти ли напомня на леглото на Линда Хамашер? — Тя беше момичето, което, когато всички те работеха в „Кролс“, имаше апартамент в Брюър и позволяваше на Хари и Дженис да го ползват.

— Не особено. От онова имаше гледка.

Опитват се да разговарят, но разговорът е накъсан от сънливостта и отчуждеността им.

— Е — казва Дженис, след кратко мълчание, в което нищо не се случва. — Кой си мислиш, че си?

— Никой — отговаря той. Примъква се надолу сякаш да целуне гърдите й, но не го прави; присъствието им близо до устните му го упоява. Всякакви крилати същества се издигат във въздуха над завивките им.

Отново настъпва мълчание, което се вие като балерина, облечена в червено, танцуваща под клепачите му. Той внезапно заявява.

— Хлапето наистина ме мрази сега.

Дженис казва:

— Не е вярно. — И незабавно си противоречи, като добавя: — Ще му мине. — Женска логика: да задуши и надживее това, което не може да накара да изчезне. Може би това е единственият начин. Той я докосва долу и там има мъх, не го възбужда, но му действа утешаващо, че е там, място, в което може да се скрие.

Тялото й раздразнено се размърдва; след като не целуна гърдите й, нито нещо друго, тя слага студените ходила на краката си върху неговите. Той киха. Леглото се разклаща. Тя се разсмива. За да й го върне, той невинно пита:

— Всеки път ли свършваше със Ставрос?

— Не всеки път.

— Липсва ли ти сега?

— Не.

— Защо „не“?

— Ти си тук.

— Не ти ли се струвам някак жалък?

— Караш ме да си плащам, по малко. Това е в реда на нещата.

Той протестира:

— Объркан съм — иска да каже, че е искрен, което вероятно не е смислен отговор на казаното от нея. Усеща, че все още се ориентират в пространството, явно се въртят в някакво наситено червено багрило, което се процежда през клепачите му. В една от паузите, не може да прецени колко дълга, усеща как се понасят заедно, успоредно един на друг, по-дълбоко в брачната си връзка, толкова дълбоко, че той внезапно казва:

— Трябва да поканим Пеги и Оли някой път.

— Как ли пък не — казва тя, с леко побутване, неочаквано разклащане в пространството. — Ти да стоиш далече от нея, нали се пробва вече.

След известно време я пита, осъзнал, че тя знае всичко:

— Мислиш ли, че Виетнам ще свърши скоро?

— Чарли смята, че „да“, в момента, в който онези с големите индустриални интереси осъзнаят, че е неизгодно.

— Господи, колко са тъпи тези чужденци — промърморва Заека.

— Чарли ли имаш предвид?

— Всичките вие. — Тромаво усеща, че трябва да поясни. — Скийтър смяташе, че войната е портата към пълния хаос. Трябва да има период на пълен хаос, а след това ще дойде прекрасен период на съвършено спокойствие, през който ще управлява той, или някой точно като него.

— Ти повярва ли му?

— Иска ми се да повярвам, но разсъждавам твърде рационално. Хаосът е просто ограничен поглед върху нормалното функциониране на нещата. Звучи ли ти смислено?

— Не съм убедена.

— Мислиш ли, че Мама някога е имала любовници?

— Питай я.

— Не смея.

След известно време Дженис обявява:

— Ако не смяташ да правиш любов с мен, най-добре да се обърна с гръб да поспя малко. Бях будна почти цяла нощ от притеснения по това… събиране.

— Как смяташ, че върви?

— Бива.

Шумоленето на завивките, когато извърта тялото си, звучи като сребърна музика, пластове блед звук, които се извисяват навън, неограничавани от пространството. Имаше една поза, в която спяха навремето, дясната му ръка обхванала черепа й през косата, а лявата върху гърдите й, събирайки ги заедно, така че зърната са на сантиметри разстояние. Позата все още си е там. Задникът и краката й се разтварят. Той я пита:

— Как ще излезем оттук?

— Обличаме си дрехите и излизаме през вратата. Но нека дремнем първо. Вече говориш несвързано.

— Ще бъде толкова притеснително. Оня тип на рецепцията ще си помисли, че не сме се занимавали с нищо хубаво.

— На него не му пука.

— Пука му, наистина му пука. Можем да останем цялата нощ, за негово успокоение, но никой не знае къде сме. Ще се притесняват.

— Престани, Хари. Ще тръгнем след час. Просто млъкни.

— Чувствам се толкова виновен.

— За какво?

— За всичко.

— Успокой се. Не за всичко си виновен ти.