Джон Апдайк - Заека се завръща

— Добре. Сега трябва да приготвя обяда на Мама. Какво ще кажеш за два?

— А и искам да ти дам нещо — продължава Дженис, докато мама прави знак, че иска да й помогне за тоалетната; посинелите й ръце побледняват от стискането на възлестата дръжка на бастуна.

— Не й позволявай да извърти — гласи съветът й, когато той затваря — нещата. За твоя сметка. — Седнала на ръба на леглото, майка му удря по пода с бастуна, за да подсили думите си, описва дъга с върха му, за да ги илюстрира.

След като слага чиниите от обяда върху дъската за сушене, Хари се приготвя за излизане. Изборът му се спира на бежовите панталони, с които е обут, и които е носил в продължение на две седмици, чиста бяла риза, както когато ходеше на работа, и едно старо яке, което намери в една ракла на тавана: спортното му яке от гимназията. На гърба му, върху щит с цвят на слонова кост, са изписани буквите „MJ“ в убито зелено, а зелените ръкави излизат от раменете на триъгълни ивици. Отпред е с цип. Когато е закопчано, якето плътно обхваща гърдите и корема му, но все пак той тръгва закопчан така пеша под студените кленове на улица „Джексън“. Когато автобус №12 го оставя на „Ембърли“, по-топлият въздух в тази по-ниска местност му позволява да се разкопчае и той тръгва развявайки наперено краищата на якето си по извитата улица, където на миниатюрните веранди на малките къщи има тикви, а по вратите им виси индианска царевица.

Неговата собствена къща се набива на очи още от началото на „Виста Кресънт“: черен въглен в редица бонбони. Колата му е паркирана там. Лепенката с американското знаме все още стои на задния прозорец. Изглежда агресивна, избеляла.

Дженис излиза от шофьорското място и застава до колата, изглежда тромава и упорита в жълтеникавото си вълнено палто, което си спомня от предишни зими. Беше забравил колко е ниска, че тъмната й коса е пооредяла отпред на тясното й чело с онзи мазен блясък, от който й излизат пъпчици покрай косата. Отказала се е от прическата на мадона, разделила си е косата на една страна, не й отива. Но устата й не изглежда толкова стисната; устните й са загубили онова присвиване в ъгълчетата и изглеждат много по-готови да се разсмеят, сякаш има по-малко за губене отпреди. Инстинктивно, налудничаво, той изпитва желание да протегне ръка и да я погали — да направи нещо, например да я погъделичка зад ухото, като куче, но не прави нищо. Не се целуват. Не се здрависват.

— Откъде го изрови това смешно старо яке? Бях забравила колко отвратителни бяха училищните цветове. Като онези изкуствени сладоледи.

— Намерих го в един стар куфар на тавана на нашите. Запазили са всичките ми неща. Още става.

— На кого става?

— Голяма част от дрехите ми изгоряха. — Извинява се, защото осъзнава, че е права, света, в който някога бе оставил следа, наистина е сладоледен. Тя също е облечена с нещо твърде младежко за нея, с прическа, която я връща към младостта, разделена на път, като онези мацки от южните щати през четиридесетте години. Ча-ча-ча.

Тя тромаво рови в един страничен джоб на вълненото палто.

— Нали ти казах, че имам подарък за теб. Ето. — Това, което му подава, проблясва и подрънква. Ключовете от колата.

— Не ти ли трябва?

— Всъщност не. Мога да карам някоя от татковите. Не знам защо въобще реших, че ще ми трябва, предполагам, в началото съм смятала, че може да избягаме някъде. Калифорния. Канада. Не знам. Никога не сме го обсъждали.

Той пита:

— При вашите ли ще живееш?

Дженис поглежда нагоре над якето, търсейки лицето му.

— Всъщност, не мога да издържам. Мама постоянно ми натяква. Личи си, че е решила нищо да не ми казва, но непрекъснато се изпуска, непрекъснато използва израза „обществено мнение“. Все едно е в някакво изследване на „Галъп“. А и татко. За първи път ми изглежда жалък. Някой отваря представителство на „Датсун“ в един от големите магазини и той се чувства лично застрашен. Мислех си — казва Дженис, тъмните й очи плахо са се спрели на лицето му, готови да побегнат, ако това, което види там не й хареса — дали да не си взема апартамент някъде. Може би в блока на Пеги. Така че Нелсън пак ще може да ходи пеша на училище в Западен Брюър. Естествено ще взема Нелсън. — Очите й бягат настрани.

Заека казва:

— Значи колата е нещо като размяна.

— По-скоро помирителен дар.

Той прави знака за мир с пръсти, след това ги премества към главата си като рога. Тя е твърде тъпа, за да схване. Той й казва:

— Хлапето е доста нещастно, може би наистина трябва да го вземеш. Ако действително си приключила с Как-му-беше-името.