Джон Апдайк - Заека се завръща

— Мислех, че Брюър умира.

— Само в средата.

— Знаеш ли какво? Хайде да продадем съборетината.

— Хайде.

Те си стисват ръце. Той поклаща ключовете от колата пред лицето й.

— Дай да те закарам до вашите.

— Трябва ли да ходим там?

— Можеш да дойдеш у нас на гости на мама. Ще се зарадва да те види. Вече почти не може да говори.

— Хайде да си го спестим — казва Дженис — не може ли просто да се повозим нанякъде?

— Да се повозим? Не съм убеден, че още мога да карам.

— Пеги казва, че си карал нейния крайслер.

— Божичко. Човек няма много тайни в този град.

Докато карат на изток по „Уайзер“ към града, тя пита:

— Майка ти може ли да изкара следобеда сама?

— Разбира се. Доста следобеди е изкарала.

— Започвам да харесвам майка ти, доста мила е с мен по телефона, когато успея да разбера какво ми говори.

— Омеква. Предполагам, че така става, когато умираш. — Те прекосяват моста и карат нагоре по „Уайзър“ в сърцето на Брюър, покрай бутика за тапети, павилиона за печени фъстъци, разрасналия се погребален дом, големите магазини с фасади, върху които бледата сянка на неоновия знак на последния собственик стои под изпълнената с надежда ярка табела, сложена от новите собственици, новите кофи за боклук с капаци като летящи чинии, празните шатри на киносалоните. Минават покрай „Пайн“ и бар „Финикс“. Той обявява: — Би трябвало да преглеждам обявите за работа, може би дори да се преместя в друг град. Балтимор може би е добра идея.

Дженис казва:

— Изглеждаш по-добре, откакто спря работа. Тенът ти е по-здрав. Няма ли да си по-щастлив, ако работиш на открито?

— Не плащат добре. Само идиотите работят на открито в днешно време.

— Аз ще продължа да работя при татко. Мисля, че така трябва.

— Това какво общо има с мен? Нали ще си взимаш апартамент, не помниш ли?

Тя отново не отговаря. „Уайзър“ се катери твърде близо до планината, до Маунт Джъдж и до старите им домове. Той завива наляво по „Съмър стрийт“. Тухлени триетажни сгради с ветрилообразни прозорци над вратите; табели на очни лекари и масажисти. Църква от пясъчник с кръгло прозорче. Той обявява:

— Можем да си купим ферма.

Тя прави връзката:

— Защото Рут така направи.

— Точно така, бях забравил — излъгва той. — Това беше нейната улица. — Веднъж беше тичал към края на тази улица и така и не бе стигнал до него. — Помниш ли преподобния Екълс? — пита той Дженис. — Видях го през лятото. Шестдесетте са му изиграли номер и на него.

Дженис казва:

— А като говорим за Рут, как ти се стори Пеги?

— Да, какво ще кажеш за това? Тя се е превърнала в доста търсено момиче.

— Но ти не се върна при нея.

— Честно казано, не можах да го приема. Не нея, тя беше страхотна. Но всичкото това чукане, всички се чукат, не знам, просто ме натъжава. Точно заради това е толкова трудно да вършиш нещата.

— Не мислиш ли, че именно заради това се вършат нещата? Хорските неща.

— Трябва да има и нещо друго.

Тя не отговаря.

— Не мислиш ли? Нещо друго?

Вместо да отговори, тя казва:

— Оли се е върнал при нея, но тя не изглежда особено щастлива.

В колата е по-лесно; пътните знаци и бакалиите на кръстовищата преминават бързо покрай тях, тухли и пясъчник се сливат в пробягващи кадри. Мисли си, че в края на „Съмър стрийт“ трябва да има поточе, а след това неасфалтиран път и открити поляни, но вместо това асфалтираната улица се разширява в магистрала с редици закусвални и драйв-ин магазини, миниатюрно голф игрище с големи пластмасови динозаври и хранителни магазини с купони, мотели и бензиностанции, които сменят имената си от „Хъмбъл“ на „Гети“, от „Атлантик“ на „Арко“. Бил е тук и преди.

Дженис пита:

— Искаш ли да спрем?

— Аз съм обядвал. Ти не си ли?

— Да спрем в мотел — казва тя.

— Аз и ти?

— Не е нужно да правиш каквото и да било, просто хабим бензин по този начин.

— По-евтино е да хабим бензин, отколкото да плащаме за мотели, за бога. Освен това, не трябва ли да имаме някакъв багаж?

— На никой не му пука. Освен това май сложих един куфар отзад за всеки случай.

Той се обръща и наистина отзад лежи старият смачкан кафяв куфар, все още с етикет от хотела от онзи път, когато ходиха на Брега, хижа „Дива гора“. Същият куфар, в който сигурно си е сложила багажа, за да избяга със Ставрос.

— Я кажи — казва той. — Сега сигурно си пълна с разни сексуални номера, а?

— Спри, Хари. Закарай ме вкъщи. Бях те забравила.

— Тези хора, дето държат хотелите, не смятат ли, че има нещо нередно, ако се регистрираш преди вечеря? Колко е часът, два и половина?